Всички и никой с Юлиян

Откакто  социолозите наложиха термина "представителна извадка от обществото", все си мисля всъщност за кои граждани става дума? И не мога да си представя други хора, освен типичните  днешни българи. Чакащи на опашка в болниците; зашеметени от сложните сметки на топлофикацията; забързани към по-евтиния пазар и по-евтината аптека. Такъв живот подсказва, че извън новата политическа класа всички сме от една черга, поради което си позволявам да попитам именно тези мои съвременници дали забелязаха как се извърши  техният личен преход от едно гражданско състояние в друго? Разбраха ли как от напредничав народ се превърнаха във васално европейско население?  И, така да се каже, огледаха ли се поне веднъж в огледалото на историята? И като се огледаха, така да се каже, какво видяха там?
Според един средновековен мислител, когато човек се обърне към огледалото на историята, той очаква да види на преден план себе си. Уви, с хората от моята черга това преображение не се  случва и от няколко години насам огледалото на историята е претъпкано с министри някакви омразни, досадни някакви шоутарикати, някакви проститутки под прикритието на чалгаджийски певици и т. н. Появяват се и изчезват безследно, проблемът е, че с тях и нашето време изтича в пясъците на  отечествената пустиня, през която уж ни водят към избавление от предишни политически зависимости.
И все пак между тях, слава богу, съзираме един образ, не от най-приятните, но незабравим в сравнение с всички останали. Гласът му на гръмовержец и сатир ту се възнася с тържествен гръм, ту се завихря със саркастичен фалцет. Лицето му светва и помръква, помръква и светва, по трептенето разбираме, че не било огледалото на историята, ами бил телевизионен екран. Няма как да видите себе си там, но в повечето случаи виждате  своя двойник, познахте кой, нали? - професор Юлиян Вучков...
Ето защо денем все подпитваме приятели и познати кой е тоя Юлиян Вучков и наистина ли е професор, а ако е професор - по какво. Спрямо него в кафеджийски разговори понякога приемаме ролята на присмехулници - винаги колективно и никога  самостоятелно, искаме сякаш публично да покажем, че се разграничаваме, да не би, не дай боже, някой да ни вземе за негови симпатизанти. Това денем.  Нощем обаче произнасяме гневни речи за политиката и политиците, за ниските пенсии и недостъпните лекарства, за КАТ и за корупцията... За какво ли не още? Силни речи, искрени  - и малко преди да заспим, се усещаме, че май говорим с неговите думи. Денем мнозина са против, ала нощем още повече са с професор Юлиян Вучков. Така в огледалото на историята той е като че ли единствената обществена фигура с черти на наш неизбежен двойник.
Защо? Нима защото демокрацията ни научи да говорим против. Против какво? Няма значение. Важното е да говорим против. Говоренето против опиянява, създава илюзия за абсолютна свобода на индивида. Това денем, а нощем лека-полека изпадаме в перманентното стресово състояние на професор Юлиян Вучков. Разбираемо е, с него ние, хората от нашето поколение, живяхме един и същи живот в три наши държави - някога в Царство България, до вчера  в Народна република България и понастоящем в  европейска Република България. Знак преди всичко, че сме на възраст, надвишаваща и средната продължителност на живота у нас, и средната продължителност на новите - след Освобождението - български държави. Означава още, че сме сред оцелелите от Втората световна война и от студената война, от Закона за защита на държавата, от сталинските репресии и от демократичните "риформи"; че сме търсили в ефира забранени радиостанции - и "Гаварит Масква", и "Voice of America"; че широкият свят ни е бил преграждан последователно от "Желязната завеса", от Берлинската стена, от Шенгенското споразумение... Може да се каже, че ни се падна да ходим заедно на митинги в подкрепа на Народния съд; че сме  скандирали ние и "Yankees, go home!", т.е. "Американци, вървете си у дома" (от Корея и Виетнам), също така "Ю-ЕС-ЕЙ!", т.е."Съединени американски щати!" на митинг в центъра на София;  и като древногръцки трагедиен хор сме изричали "Venceremos", т. е. "Ще победим!" (в Куба и целия свят)...
Сега се питам има ли значение кой какво е бленувал, кой какво е викал, след като се оказа, че наистина сме мечтали за демокрация, но не за тази; че не сме протестирали например против най-ниските заплати и пенсии в Европа или пък против най-високите в Европа такси за ток, отопление, телефон? Аз дори не си спомням всичко, за което  сме викали, по-важното е против какво не сме викали, особено сега, когато денем мълчим, а  ораторстваме нощем. Та има ли значение, че сме  гласували и за цар, и за генерал, след като царят ни излъга - че никога за никакви осемстотин дни не е обещавал да ни оправи хала, а пък генералът май скоро ще ни обясни, че поради некадърността на предишните и той сега се оказва некадърен да оправи батаците на отечеството.
Но, драги ми приятелю жаркий, както се обръщаха епистоларно един към друг българите от старо време, след като никой от властниците не се  страхува, че има един цял народ със сключени денем уста, а среднощните му речи остават под юргана,  винаги се появява някой, който да говори вместо нас. Този шанс и тази мисия са отредени по принцип за всеки, но се иска кураж, знания, характер,  родолюбие, съзнание за ролята на истинския интелектуалец - и така изскочи пред всички нашият двойник професор Юлиян Вучков. Той говори от наше име, защото долавя и мълчанието ни, и речите ни. Интересното тук е, че всички ние, негови съвременници, във всякакви компании - семейни, приятелски, кръчмарски, считаме за проява на добър тон да се присмеем на професора заради новите му зъбни протези, заради  несезонните му сценични дрехи, заради големите му тефтери, нашарени с разни флумастри и така нататък. Разговорите по негов адрес обикновено започват с изрази като "А бе чухте ли го оня Вучков?", "Видя ли го пишман професора?", "Е, няма и няма спасение от Вучков!" и т. н. В скоби ще кажа, че "пишман професорът" е най-проникновеният анализатор на Чеховия театър - и когато споменава нечия постановка, той в никакъв случай не е голословен, ама в никакъв случай... "Синият екран", разбира се, може и без Вучков, както и без много други личности, които планомерно са лишавани от достъп до голямата телевизионна аудитория, но тогава ще трябва без никакъв антракт да разглеждаме грима и издутите блузки на полуграмотни девойки, които не могат правилно да прочетат подадения им текст, камо ли да изразят някоя своя мисъл.
"Оня Вучков" е написал десетки книги, някои от които са станали академични учебници по театрознание и теория на художествената култура, но също така е важно, че е прочел хиляди - да, хиляди! - книги. И продължава да чете! При това има страхотна избирателна памет, която му позволява да запомни същественото и да превърне асимилираната всечовешка цивилизация в дълбоко познание и в непоклатима позиция при оценката на личности и явления. Той затова прави освободени от всякакви йерархични съображения характеристики на плондеромозъчни политици, на марионетни лидери, на файтонни партии, на платени с чужбински пари всякакви там движения, "присъдружни" към екологията, свободата на словото и печата,  феминизма и педерастията. Тоест той прави това, което и на нас ни се иска, но ние в многолюдното всекидневие премълчаване живота си денем, а нощем го изкрещяваме в убийствена душевна самота. Ето защо заради нас говори професор Юлиян Вучков, и говори, защото никой друг май не остана да говори в защита на нашите сиромашки правдини. Аман от говорители на богати и сити хора, казват старците. Юлиян да говори - казват младите!
Роден е да говори - и аз знам това може би по-добре от всеки друг, защото шестдесет години вече общувам с него. От града, в който бяхме съученици, до града, в който сега сме съграждани.  Живея един и същ живот с него, поради което искам да кажа, че Юлиян - нека така го наричам приятелски - е нашият двойник в пространството, където нас не ни допускат.
Напоследък темата за двойниците се оказа доста актуална. Много видни образи от сини екрани и сиви вестници се оказаха двойници на самите себе си. Тоест те са известни с едни имена на широката публика, а с други имена - на стеснен публичен кръг. Николай, Андрей, Стефан, Димитър..." Nоmen illis legio", сиреч  много са. Разбира се, тази двойственост е техен избор и тя трябва да се оценява по дейността им, в случая - по написаното от тях. И ето един парадокс -  в седмичен таблоид поместиха подбрани доноси от агент Димитър за някои дейци на културата. Четох ги с недоумение - тези писания представляват всъщност характеристики, които навремето са отваряли пътя на уж наклеветените към пътувания в чужбина, към награди и звания, към купуване на коли и апартаменти без редене в общонародната опашка. Тези т. нар. "доноси" са в някаква степен доброжелателни и в никакъв случай не издържат сравнение със самохвалебствията на самите уж оклеветени, които разказваха и продължават да разказват за чутовни свои замисли срещу  тоталитаризма. Не случайно един от "оклеветените" заяви, че знае за доноса срещу него, но продължава да счита агента Димитър за свой приятел. Изглежда е прав, защото без характеристиката на агента едва ли би станал станал фаворит на тоталитарния режим...
Но Юлиян е двойник не на един човек, а на  стотици хиляди - да, на стотици хиляди! - съвременни българи, които не говорят като него, но мислят като него.
Дванайсетият новогодишен час е пределът между нашето "вчера" и нашето "утре". Честно казано, на превала между старата и новата година си мислех какво ли би било, ако на националния телевизионен екран в мига на празничните фойерверки се появи Юлиян? Да ни поговори така, както той си знае, на стика на нашето "денем" и нашето "нощем"? Не очаквахме ли думи, подобни на неговите? ...