Белетристика
Шанс върху картоф
/ брой: 220
Лиляна СТЕФАНОВА е родена на 17 април 1929 г. в София. Завършва режисура в Държавния институт за театрално изкуство, а по-късно Литературния институт "Максим Горки" в Москва. Специализира в Лондон (1965-1967). Завършва писателската програма при Държавния университет в Айова, САЩ (1980).
Авторка е на повече от 50 книги поезия, проза, есеистика, творби за деца, сред които "Обич и мъка", "Слънцето ме целуна", "Глас от бъдещето", "Огнена орбита", "Южен бряг", "Една есен в Америка", "Вулканите на Мексико димят", "Япония без кимоно и ветрило"; сборниците с есета "Време и дълг", "Пиша - значи обичам"; книгата с очерци "Светлината иде от хората", "Свят в 33 лица" и др. Нейни стихове са преведени на 31 езика.
Удостоена е с националната литературна награда "Дора Габе", 2008 г.
Не знам защо картофът у нас никога не е получил заслуженото.Разбира се, той не е символ на лукс. Но е странно, че нашият народ влага в думата картоф нещо толкова грубо и презрително: прост като картоф, недодялан компир и какво ли не. Няма и помен от ония нежни названия: ракийка, лучец, винце... На пазарите той е изсипан в мръсни чували или кални касетки и не може дори да мечтае за съседство с разни задморски чудесии - авокадо, киви, грейпфрут, банани, брюкселско зеле... Папаята и мангото на други ширини не ги поглеждат, но у нас са толкова горди и скъпи, че горкият картоф не смее да гъкне със забучената в него най-ниска цена.
Изглежда у нас, а и на Балканите, никога и никому не се отдава заслуженото. Всяка голяма добрина потъва в забрава, всеки подвиг избледнява като вехта снимка. А най-лошото е, че скромният, незабележим и делничен принос има съдбата на картофа - той никога не се цени и никога не е заслужил внимание.
В тежки времена Негово величество картофът е бил спасител, божествен дар, пазител на живота. Като всеки, който е имал военно детство, аз до болка знам истинската цена на картофа. Гладното ми детство, а и студенството ми оцеляха благодарение на неговата сила. Забравя ли се онова чудо, когато от варения картоф се вдига пара и с несравнимо блаженство той се разтапя в устата ти леко осолен! Няма нищо по-вълшебно от уханието на печения картоф върху жарава, когато предвкусваш насладата, която те очаква. Картофът е печелил сражения, световни войни - той има високата заслуга да даде шанс на цели народи да оцелеят. И на нашия. По-признателните народи го наричат картошка, потейто, но ние никога не сме го разглезвали със звучни и мили имена. Той си е просто картоф, компир, грубиян, който не подозира цената си, макар че е чистокръвен американец. Да, американец по произход, но кой знае защо никога не се е ползвал с онова вродено у нас преклонение съм чуждоземното, особено към американското. Може би защото не се глези, расте в сурова почва - каменлива и негостоприемна. Изобщо, уж чужденец, а лишен от всякаква изтънченост.
Идва ми наум една странна история, с която се сблъсках на далечния континент. Неин герой е бай Димитър - българин, кой знае как отвян в Южна Америка. Не, по-скоро неин герой е картофът.
Барсотименто се нарича областта на Венецуела, където бай Димитър заживява сред хора бедни и отчаяни, без поминък и никакъв шанс. Заедно с тях неговият жив ум търси спасение. Картофът! Но защо - чуди се бай Димитър, този американец го няма тук, в Америка? Къде се е дянал? Колумб нахрани цяла Европа, а тия нещастници са загубили своя картоф!
Така се ражда един от героите на Венецуела, един от всепризнатите най-заслужили и достойни мъже в тая удивителна страна. Бай Димитър дълги години учи бедните хора в Барсотименто да отглеждат непознатия за тях картоф. И успява. Слушам неговата покъртителна история в екзотичния му дом. Богатата трапеза е отрупана с български ястия. Жена му, вече позавехнала индианка с особена красота, пази горделиво мълчание.
- Знае български - казва бай Димитър, но се стеснява да говори. Взех я от бедно семейство, беше много хубаво и нежно момиче, и така си остана с мен. Преживя всичките ми патила. Сега е друго, заедно с моя съдружник сме крупни износители на картофи, синовете помагат, бизнесът разраства. Ето, виждаш моя шанс, изграден върху картоф - шегува се и вдига чашата с ракия за пореден тост.
Домакинът е с ведро мургаво лице, нарязано от бръчки и мъжка игра в очите.
В дъното на голямата столова се появи мъж в черен костюм, с черно куфарче в ръка. Оказа се лекар.
- А, ето и нашето производство! - казва бай Димитър и ми сочи работник, който крачи след непознатия, нарамил огромен чувал картофи.- За доктора са, плащам му, както сам пожела, с картофи. Дано да помогне! Съдружникът ми - сърбин, лежи трети ден оттатък с четиридесет градуса. Сигурно е пипнал холера.
Как го каза, като че става дума за хрема! И се смее! Индианката носела на болния от всяко ястие, ама не вкусвал.
- Откъде я хвана тая холера и точно сега, когато дойдоха корабите да товарим картофи!
Аз онемявам.
- Налей, налей ми още ракия!
Пия на едри глътки до дъно. А на бай Димитър, спасителят на Барсотименто, хич не му пука!
- Не се плаши - ми казва, веднъж ще се мре! Ама ти не ядеш! Ще те хване ракията, ей!
Дано, боже, не ме хване холерата! - се моля аз.
В малкия хотел не мигнах цяла нощ. Шега ли е - холера! Рано сутринта трябваше да тръгвам за Маракайбо.
Реших да се отбия, да се сбогувам с бай Димитър. Пред трикрилата порта на къщата стояха двама души - индианката и висок, красив мъж с леко посребрена коса.
- Димитър още по тъмно тръгна да посрещне корабите - каза тя на много странен български, като че пееше.
- Болният Мирко, ето го, вече няма температура, явно не е холера.
Сърбинът се усмихна приятелски.
Бай Димитър и неговият шанс върху картоф. Един от спасителите и благодетелите на Барсотименто. Такива мъже като него ни холера, ни смърт ги плаши.
Все по-често се сещам за този удивителен мой сънародник сега, когато у нас и чесънът, и картофът, и лукът, и доматът са чуждоземни. Не дай бог, да дойде ден, когато някой венецуелец ще ни учи "как се сади пиперо"!