Обнадеждава ме Вапцаровата вяра

Боян БОЙЧЕВ е роден на 22 юли 1971 г. в  София. Завършил е руска и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работи като учител в 93-то СОУ "Ал. Т. Балан". Член е на редколегията на сп."Атлетика". Дългогодишен състезател по дълги бягания и маратон.
Има издадени четири стихосбирки: "Остров Баунти" (1999), "Привикване към делника" (2000), "Райските градини на пустинята"(2002), "Тридесет и петият километър" (2008).
Носител е на литературната награда "Александър Вутимски" (1999) и на наградата "Николай Хайтов" - на кмета на район "Изгрев" (2011). Член е на Съюза на българските писатели.

- Как си, къде си, Бояне, в тези трудни български времена?
- Старая се да бъда все по-добре - в хармония със себе си и собствените си разбирания. Проблемът е, че това много често води до конфликт с времето, в което живеем. В едно мое стихотворение написах, че "не трябва да привикваме към делника... иначе се самозалъгваме, че живеем". Повечето хора обаче го правят. И може би дори привидно изглеждат щастливи.
Иначе - тук съм, не съм избягал. Опитвам се да свързвам двата края. Занимавам се с много неща и това прави живота ми интересен. Това лято ми се случи интересна случка. Бях в Трънско, близо до границата със Сърбия. Всеки ден ходех да тичам в планината. Един ден ме спира гранична полиция за рутинна проверка. Полицаят се шегува: "Защо бягаш, да не бягаш от България?" Замислих се: "А дали не трябваше?" Но Европа не е добър вариант, САЩ - в никакъв случай. Обиколил съм много страни, в България ми е най-мило. Тук е семейството ми - имам прекрасна жена и три чудесни деца; тук е сестра ми, тук са родителите ми, тук е родният ми дом. Все неща, които са от много голямо значение за мен.
- Какво правиш, с какво се занимаваш, какво пишеш?
- Работя вече 14 години като учител. Трудна, но благородна професия, сведена от властимащите през последните 25 години до издевателство - и финансово, и морално. Изявявам се и като спортен журналист - пиша за лека атлетика и здравословен начин на живот.
Радостното е, че намирам вдъхновение и за поезия. Продължавам да пиша стихотворения. Подготвям новата си стихосбирка, която има работното заглавие "Морски скитник". Надявам се да я завърша това лято и да успея да я издам през есента. Не ми остава време за два други проекта. Имам в суров вид няколко разказа, които са свързани помежду си чрез някои от героите в едно цяло. Отразяват днешния ни ден, както и периода на така наречения "преход" (преход към какво?).
 Другото, над което съм започнал да работя, са спомените на дядо ми Бойчо Иванов. Той беше достоен и честен човек, командир на Шумено-Преславския партизански отряд. Дадох обещание да ги подготвя и издам. Надявам се да успея.
Вече казах по-горе за делника и непривикването. Интересувам се от политика, защото не ми е безразлично нашето настояще и бъдеще. Затова се чувствам "изкушен" и от публицистиката. В малкото свободно време, което имам, се старая да тренирам активно и участвам на състезания по дълги бягания, на маратони. Древногръцкият идеал за хармонична личност и човешки добродетели - синхрон между физическото и душевното!
- Автор си на няколко книги с поезия. Коя от тях смяташ за най-твоя, най-близка да онова, което си искал да изразиш в стиховете си?
- Имам издадени четири стихосбирки. Не мога да определя коя ми е най-близка. Те са като децата - различни, но се обичат еднакво. Писани са в различни периоди от живота ми. Общото е, че са искрени и честни. Ще се радвам се, ако някой открие в моите стихове нещо свое, нещо близко и по този начин неволно да стана съпричастен към неговите мисли, чувства и тревоги. 
- Кога се изкуши, кога прописа за пръв път?
- Първите си две стихотворения написах, когато бях в първи или във втори клас. В училище ни гостува известен поет, сега не мога да си спомня точно кой. Разказваше толкова увлекателно за поезията, за самия процес на писане, че аз останах като омагьосан. Седнах вкъщи и написах едно стихотворение за майката и едно за букварчето. Мисля, че се получиха, защото после родителите ми и близките ме питаха дали не съм ги преписал отнякъде. 
Първоначално споделях стиховете си с малцина. Осмелих се да публикувам доста години след това, вече бях завършил университета и започнал работа. Жена ми, тогава все още само приятелка, успя да ме навие да занеса няколко стихотворения за публикуване. Срещнах се с Лъчезар Еленков в редакцията на в."Български писател" и той ги хареса. Така за първи път се видях на страниците на писателския вестник. После Георги Константинов ме представи и в сп."Пламък". Не след дълго подготвих и първата си стихосбирка "Остров Баунти", която взе наградата "Александър Вутимски" за дебют.
- Какво е за теб поезията?
- Светоусещане. Начин на живот. Възприемане на живота. Мислене. Чувства. Аз самият.
- Кой е любимият ти поет?
- Не мога да определя някой като любим. Има много гениални поети и ако тръгна да изреждам, със сигурност ще пропусна много.
- А настолната ти книга?
- Не смятам, че само една книга може да бъде настолна. Всяка книга е един различен свят, който можеш да приемеш или не, да заживееш в него или не. Хубавата книга може да даде отговор на въпроси, които те тревожат или поне да те накара да си зададеш тези въпроси.
- Работиш доста години като учител по български език и литература. Какъв е интересът на учениците към  родната литература?
- С всяка година става все по-слаб. Повечето млади хора не искат да четат. Или четат "модерни" автори и произведения, които имат комерсиална, но в същото време ниска художествена стойност. Свидетели сме на интересен парадокс. От една страна - чалгизация на определена част от обществото, а от друга - американизация на останалата част. Истинското, стойностното изкуство остава за избрани. Не обичам това понятие, но е факт, че вече говорим за елитарно изкуство. В училището, където работя, създадох литературен клуб "Абсурд". Девизът му е "Абсурдно е да ни има, затова сме тук!" По време на занятията учениците четат съвременна литература, опитват се да пишат, организират рецитали и концерти. Гости на клуба бяха редица изтъкнати съвременни поети и писатели.
- Как си обясняваш слабата заинтересованост на младите към книгата, към четенето?
- Изкушенията са много. По-лесно смилаеми. Цялата съвременна субкултура и псевдокултура са насочени към инстинктите, към елементарното, първичното. Целта е хората да не се замислят много-много. Компютърът измести книгата, макар че реално и двете биха могли да съществуват в симбиоза. В същото време правят се опити от учебната програма да отпаднат такива автори като Ботев, Вапцаров... И затова от училище излизат завършени консуматори, за които не съществува нищо друго, освен луксозни маркови предмети и стремеж към материално благополучие, което да задоволи собственото и на родителите им его.
- Кой е според теб най-злободневният проблем в българското образование?
- Липсата на система. През последните 25 години се правят целенасочени опити да се разруши системата в нашето образование, която беше една от най-добрите в Европа и много по-добра от американската. Целта е ясна - по-прости хора по-лесно се управляват. Днес всеки нов министър идва с нови "идеи" за реформи и отрича всичко, направено от предшествениците му. А образованието има нужда от дългосрочна стратегия. Та едно дете прекарва в училище цели 12 години! За този период колко пъти трябва да се променят изискванията, критериите, учебниците? Според мен трябва да се вземе най-доброто от старата система в образованието, но като се използват предимствата, които ни дават новите технологии.
Проблемите в образованието са много. Например превръщането на училищата в търговски дружества с въвеждането на делегираните бюджети. Едно нещо не могат или не искат да разберат управляващите - образованието, спортът, културата, здравеопазването имат социална функция и много често не носят чиста икономическа печалба. Но печалбата е друга: образовани, интелигентни и здрави хора, които могат да дадат по-добро бъдеще за България. Затова държавата трябва да инвестира пари в тази насока.
 А чрез делегираните бюджети какво се получи? Някои училища се превърнаха в елитни, а други едва кретат. Това води до ново разслоение в обществото. Учителите са принудени да правят невероятни компромиси със съвестта и принципите си само и само да се запази дадена паралелка. От друга страна, учениците стават все по-невъзпитани, без каквито и да е задръжки и с по-ниска мотивация за учене. Това е така, защото герои в днешното ни общество продължават да бъдат хора със съмнително натрупани капитали, за които не важат никакви закони. Не може "тройката" на матурата по български да са 23 точки от 100. Това означава, че си неграмотен. Но какво значение има това за по-нататъшната ти работа? Училището трябва да се върне към своето изконно предназначение - да дава задълбочени и стойностни знания и морални критерии. Без тях ще отглеждаме покорни слуги, а не действени личности.
- Знам, че си дългогодишен състезател по дълго бягане. Кога се кове победата в тази дисциплина - по време на старта, при самото бягане или на финала?
- Победата се кове в тренировките, където трудът, самодисциплината, мечтите са водещи. С много лишения и себеотдаване. Състезанието е отговор на въпросите кой си, къде си, колко можеш и можеш ли да надскочиш възможностите си. Човекът е човек, когато се състезава, когато се надпреварва със съперниците, но най-вече със себе си.
- "Тридесет и петият километър е границата..." - пишеш в едноименната си стихосбирка, а по-нататък какво следва?
- В едноименното стихотворение - "между духа и материята,/ прагът на нашето неверие,/ затова преминават я само избраниците." Всъщност в маратона около тридесет и петия километър организмът на човека изпада в криза. Чисто физиологично е напълно изчерпан и преминава на дълбоки резерви, които иначе се използват само в случай на оцеляване. За да продължиш, ти е необходима не толкова физика, колкото психика. Така е и в живота.
- Какво мислиш за днешния ден на България?
- Ако бъда откровен, откривам малко хубави неща в него. Не може парите да са основна ценност. Те задоволяват елементарни човешки нужди, но не могат да го осмислят.
- Какво най-силно те възмущава?
- Простащината. Лакейщината. Липсата на морал, на честност. Алчността на хората, които за шепа лъскави предмети са готови да продадат и душата си. Егоизмът, който ни е обхванал, и от който дори не се притесняваме, а го приемаме като нещо нормално. В глобален аспект съм възмутен от неолиберализма, който шества по света, включително и у нас, и бавно и методично унищожава личността - било то физически, било то нравствено и душевно.
- А какво те разочарова, отчайва?
- Липсата на смислен идеал. Отчайва ме безвремието. Да живееш ден за ден, без ярки мечти и копнежи. Та това е самоубийство! Разочарован съм от стадното мислене на народа ни, от овчедушието както на обикновените хора, така и на управляващите. Като прибавим към това и меркантилното мислене, картинката става пълна.
- Какво те обнадеждава?
- Вапцаровата вяра в утрешния ден. Колелото на историята, което се върти. Напред. И нагоре. Вярвам в децата.
- Оптимист ли си или песимист за бъдещето на България?
- Люшкам се между песимизъм и оптимизъм. Щом толкова векове сме оцелявали, значи пак ще оцелеем. Но с цената на какво? Ако искаме да пребъдем като нация, нещата са прости: семейство, вяра, език, култура, образование, национална идентичност, социална свобода.
- Кога ще видим светлината в тунела?
- Не знам. Зависи колко дълъг е тунелът. Прекалено протяжно пътуваме в него. Страхувам се обаче светлината да не е от идващия влак насреща.
- Какъв е твоят девиз?
- Нямам девиз. Има много мисли на известни личности, които ме вдъхновяват. Но ми се иска повече отвсякога да извикам: "Свобода, равенство, братство!"