Ден на съгласие и помирение

Двадесет и една години вече една част от обществото ни е срещу другата му част. Няма да спорим кои са повече, това няма значение. Важното е, че некадърни, случайно попаднали в политиката, но хитри люде, продължават да поддържат напрежението между сънародниците ни.
Това, мисля си, е причината за обявяването от Бойко-Борисовия кабинет на утрешния 1 февруари за "Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим". Защото през 1945 г. биват изпълнени присъдите над регенти, депутати, офицери, министри, общественици, осъдени от Първи състав на Народния съд. И защото "поставя началото на кървавите репресии срещу българския народ".
Само че - срещу кой народ? Срещу този, хвърлен във войната на страната на хитлеристите? Срещу този, който даде хиляди убити партизани и техни ятаци и помагачи, чиито домове и цели села бяха изпепелени до тухла? И чиито деца също бяха част от борбата за справедливост... Помните ли ястребинчетата, помните ли Митко Палаузов? Не че е редно децата да стават курбан на каквато и да било кауза... А загиналите в антифашистката борба интелектуалци, помните ли? Вапцаров и другарите му забравени ли са?
Само че не затова ми е думата. Добре или зле, справедливо или не, Върховният ни съд отмени през 1996 г. решенията на Първия състав на Народния съд. Какво ще отбелязва тогава утре страната? Разделението на българите, така старателно насаждано след 10 ноември? Смъртта на хора, осъдени от Народния съд и които, да ме извини др. Велко Вълканов, далеч не всички са били "виновни за избиване"? Поставянето на нови разделителни линии ли ще честваме?
Няма съмнение, и тази инициатива ще отиде на същото бунище на историята, където е и измишльотината на Фори Светулката - "5 май - Ден на борбата с комунизма". Някой да си спомня за изцепката му днес?
Работата обаче е в друго и е за чисти умове и добри сърца. Не е ли крайно, ама съвсем крайно време да обявим Ден на помирението и на съгласието? За да вървим, въпреки различните си политически убеждения, заедно напред - и заради страната, и главно - заради децата си?
В зората на демокрацията колега от БТА отсече: "Виж, я стига сме политиканствали. Демокрация е тогава, когато ми кажеш: "Аз съм комунист", пък аз ти отговоря: "Браво. И - хайде да си вършим работата!" Малко хора го послушахме, доста приятелства развалихме, иначе отлични колегиални отношения влошихме "до смърт". Защо ли? Ами просто защото се оставихме да ни манипулират площадни демократи, които даже политически убеждения нямат, имат просто интереси...
Вчера пък колега от ДУМА ми каза: "Ден на помирението и съгласието? Нали си знаеш - това са мечтания...".
Дано не е прав! Аз все пак имам надежда. Всъщност - защо не помислим заедно? Може пък някой ден да си подадем ръце...