Учителко любима, целувам ти ръка!

В пищно зеления месец май съм в Пловдив - на среща с мои ученици. Изминал е половин век след завършването им на гимназия! Дали ще се познаем?

Към мен се приближава висок слаб мъж. О, това е Божидар Пенчев! С него не сме се виждали точно 50 години. Той ми целува ръка - такъв галантен кавалер беше и едно време, като деветокласник. 

Тихичката и скромна Василка, с дебелата плитка, сега ми поднася цветя! 

На всички ни личи вълнението. Спомени и преживявания ни връщат в годините 1965-1968, когато бяхме заедно. Тогава, една година след завършването на Университета, аз се върнах в моята гимназия като преподавателка по литература. Учениците ми бяха 16-17-годишни, а аз - на 24. Моите учители се гордееха с мен. Радвах се и аз, но чувствах голяма отговорност - трябваше да се представя добре. 

Въпреки малката разлика между мен и учениците от IX, X и XI клас в класните стаи аз бях учителка, а в учителската стая, сред моите учители... продължавах да бъда ученичка. Така беше цели 5 години. Преподавах едновременно българска, руска, старогръцка и западноевропейска литература. Подготвях най-малко по три урока на ден. Трудно, но интересно и разнообразно! 

Дали съм успявала? След години ученици  признаваха, че помнят доста от уроците ми.

А моето удовлетворение идваше от знакови случки. В девети клас, когато им преподавах "Илиада", всички си бяха сложили имена на старогръцки герои. Стефчо Петров пък, доста години по-късно, все още рецитираше с голям мерак Смирненски и помнеше какво съм говорила за поета!  

Щом ме проверяваха директор, зам.-директор и инспектори, учениците тайно ми даваха знаци да бъда спокойна. Те съзнаваха, че в тези случаи аз съм изпитваната, и отговаряха добре. "Представлението" минаваше успешно! Обичта ни беше взаимна! Учениците ме чувстваха близка не само по възраст, но и по душа. Вървяхме заедно по Бунарджика и си говорехме за нови книги, изложби, филми и представления. Споделяхме си преживявания, вълнения.

Често и с моя учител по литература вървяхме по алеята на Бунарджика на път за гимназията. Говорехме за трудните уроци, за авторите, изучавани в училище - пак се учех от него! 

Така вървеше моето учителско-ученическо  всекидневие от незабравими щастливи мигове, от "класни, тетрадки, съвет, накрая на годината - букет" (Валери Петров, "Когато розите танцуват"). Ставахме приятели за цял живот!   

   С повечето от моите ученици се видяхме през 1988 г. - 20 години след завършването на гимназията. Тогава всеки от нас разказа за своето житие-битие. Горда бях, че почти всичките ми ученици бяха учили във висши училища и бяха станали инженери, технолози, компютърни специалисти, лекари, учители... А най-палавите ученици, онези, които  лазеха по нервите на учителите, вече заслужили името на добри специалисти, се бяха издигнали до директори, управители, началници. Бяха съвестни родители и честни граждани. 

Сега пак гледам моите ученици и се връщам години, години назад. Като филмова лента се нижат спомени... До мен е Божидар, няма го обаче Александър Дяков, който дълго време беше директор на Пловдивския панаир. С тях двамата и с друг палавник - Максим Леви, имах големи, драматични премеждия заради техни лудории. Искаха да ги изключват, но те ме успокояваха, че където и да отидат, пак ще завършат с отличие. Така и стана!

След време се преместих в София, минах през различни житейски перипетии и станах преподавателка в Института за усъвършенстване на учители и директори. И така, както моят учител се гордееше с мен, че съм му вече колежка, така и аз изпитах чувство на голямо удовлетворение, когато моят ученик Атанас Раденски, първият у нас професор по информатика, ми стана колега като завеждащ Катедрата по информатика. След време Раденски замина за САЩ като гост-професор и днес прославя България с високи научни постижения. Често си идва в родината, събираме се с другите ученици от класа, споделяме си житието-битието, а Раденски признава, че рядко има учител като мен, толкова обичан от учениците си.

В института имах и друг случай за гордост. Моя ученичка получи похвала не само за постиженията й като математичка, но и за прекрасния й стил и правопис. Тя каза, че това дължи на учителката си по литература в гимназията. В тоя момент аз четях в същия кабинет учителски реферат. Вдигнах глава, свалих си очилата, а пловдивчанката ме погледна изненадано и извика радостно: "О-о-о, това е моята учителка по литература!"

От срещата с учениците ми разбрах, че и днес, макар вече пенсионери, те са търсени заради високата им квалификация и продължават да работят! Ние взаимно сме разбрали, че в труда, в удоволствието от професионалните успехи е житейското щастие.

Срещите с моите ученици продължават и в София - вече като приятели. Разликата в годините се е стопила съвсем, а душите ни са още по-близки.

Днес учителската професия не е престижна,  заплащането на учителския труд не е добро, но учителското сърце тупти в унисон с времето, с  вълненията на подрастващите! Ненапразно Петър Дънов-Учителя казва: "Господ дава живот, а учителят - душа!"