Семейният квинтет Златарови

Да ви представя състава му: бащата Павел Златаров, майката Милена Златарова и техните деца - 13-годишният Константин, 9-годишната Зорница и тригодишната Галина. Това е едно задружно семейство, в което веселият говор и смехът на децата пригласят на класическата музика.
Павел Златаров е концертмайстор на Софийската филхармония, солист на наши и чуждестранни симфонични оркестри. Свири под палката на най-добрите диригенти у нас и в чужбина. Успешно концертира на европейската сцена, а в последните години - и в Япония. Има престижни български и чуждестранни награди.
Милена Златарова е водач на виоловата група в Софийската филхармония. Изявява се в страната и в чужбина като солист, като първа виола в симфоничния оркестър "Тосканини" под диригентството на Лорин Маазел. Има награди от музикални състезания и конкурси.
В началото на тази година Павел Златаров се прояви и като диригент в образователен концерт  на Филхармонията. Подбраните танцови музикални пиеси, поднесени интересно от него, доставиха удоволствие на публиката, събрана в зала "България" на матинето. Пролича подготвеността на Павел Златаров не само като блестящ диригент, но и като добър, интересен интерпретатор на музикалните творби. Публиката слушаше притихнала музиката и разказите му, а от балкона двете им по-големи деца - Константин и Зорница, гледаха с любопитство новата проява на своя баща и изпълненията на майка си.
Ето какво споделиха с мен Павел и Милена Златарови:

- И двамата не сте от семейства на професионални музиканти. Как така музиката стана ваша професия?
Милена: Бях на 4 години, когато гледах по телевизията корейска опера с тъжен сюжет - за едно сляпо момиче. Разстроих се, разплаках се. Било е в навечерието на приемни изпити за подготвителни класове в Музикалното училище при проф. Трендафил Миланов. Майка ми решава да провери дали имам музикални наклонности и ме завежда на изпита. Явявам се със стихче и песничка. След тях неочаквано ми предлагат да разкажа приказка. Не съм подготвена за такова изпълнение, но измислям, импровизирам. Разказът ми за един лъв, който изял бабата и дядото, развеселява комисията. Приемат ме в класа по цигулка. Майка ми изпада в паника. Как ще ми помага в това сложно и далечно за нея изкуство? Първите години присъства на всичките ми уроци по цигулка, води си записки. Вкъщи отделяше от оскъдното си свободно време, за да следи дали изпълнявам забележките на учителката. За да направи упражненията ми по-приятни, тя внасяше елемент на игра - устройваше домашни концерти, чиято публика бяха... моите кукли. Те влизаха в ролята и на учителска комисия преди годишните и приемните изпити.
Благодарение на упоритите занимания напреднах с цигулковия материал и техника, но ми липсваше вътрешното убеждение, че именно това е моето призвание.
След успешно издържания изпит за VIII клас преминах на виола. Оказа се, че този инструмент "ми ляга". Обикнах виолата от първия момент. Не се налагаше повече да бъда контролирана колко време на ден свиря. Упражнявах се по много часове и прибирах инструмента само тогава, когато бях убедена, че съм свършила работата си. Резултатите не закъсняха...
Павел: Макар че родителите ми не са музиканти, у дома винаги е звучала класическа музика, защото майка ми, която е рускиня, е неин страстен поклонник. Инструменталната музика звучеше в дома ни в изпълнение на най-великите изпълнители: Давид Ойстрах, Коган, Светослав Рихтер... Един ден "бабушка" ме чула да викам:  "Искам цигулка, искам цигулка!", като съм посочил закачалката за дрехи. Бабушка не знаела българската дума "цигулка", но ми дала закачалката, а аз съм си я сложил на рамото и съм имитирал свирене. Тогава тя разбрала желанието ми и предала случката на майка ми. Така започва дългият ми път към овладяването на цигулката.
- Мислите ли, че класическата музика трябва рано да влезе в живота на децата?
Павел и Милена: Да, определено! У нас битува страх, че симфоничната музика е по-трудно разбираема от по-достъпните жанрове като театъра и операта. Смята се, че тя е само за отбрани ценители. Но и двамата сме убедени, че първият контакт на децата с класическата музика трябва да се осъществи колкото може в по-ранна възраст. Трябва да им се предлагат висококачествени изпълнения на музикални творби в подходящ за възрастта им формат. Както куклените актьори ходят в детските градини, по училищата, така и музикантите трябва да правят образователни концерти сред децата. Налага се завръщането на добрата традиция на тези образователни концерти, но с ново съдържание. Добре е да се помисли за нови проекти за музикалното образование на децата, които да ги отведат в музикалните школи и училища, в концертните зали, защото днес има отлив на младите от стойностната музика.
- Как двамата се събрахте в семейство?
Милена: Учехме заедно в Консерваторията, но се познавахме бегло. През 1990 г. пътувахме за Монреал, за да участваме в концерти на Световния младежки оркестър "Jeunesses Musicales". Съдбата ни отреди съседни места в полета Франкфурт-Монреал. Един до друг, в часовете над океана, разговаряхме и се опознавахме.
Бяхме цял месец в Канада. Беше фантастично преживяване! Работата ни с английския диригент Върнън Хендли беше удоволствие. За първи път открихме удовлетворението да бъдем част от симфонично изпълнение. Прекрасната музика ни опияняваше, преживявахме истински шок от красивия Монреал, а безкрайните ни разговори и дългите разходки ни сближаваха все повече и така станахме близки приятели. На чужда земя, далеч от родина и близки, се породи нашата обич за цял живот. Това  беше първото ни наше съвместно пътуване - съдбовно, незабравимо! То беше началото на поредицата от следващите ни участия и до днес е така - все сме заедно на концертните подиуми.
- Как се решихте да имате три деца в това трудно време?
Павел: И двамата мечтаехме за три деца. Галина, третото ни дете, се появи в най-подходящия момент. Благодарение на нея станахме пак "млади родители", които обаче имаха предимството с добрия си опит в отглеждането на двете си деца. Третото ни дете засили сплотеността в семейството. Големите деца станаха по-зрели и по-отговорни.
- Имате ли амбиции за професионалното ориентиране на децата?
Милена: И двамата единодушно сме решили, че няма да ги насилваме да избират определена професия. Ще подкрепим това, което самите си изберат, в което наистина могат да бъдат добри.
Павел: Искаме да ги подготвим за самостоятелния им живот - личен и професионален. Искаме да се учат и работят упорито. Да станат честни хора, да не бягат от отговорност. От малки ги учим да вземат сами решения и да ги отстояват - това да им остане и в живота! И да чувстват цял живот, че са били обичани от нас, техните родители.
- Как се справяте финансово в тази криза?
Павел: Справяме се трудно, но... успешно. С много допълнителна работа. Често се налага и в събота, и в неделя да репетираме, вместо да сме с децата. Понякога отсъстваме от дома за дълго време, защото участваме в концерти в чужбина, които са много важни за професионалното ни израстване, а и за финансовото ни оцеляване.
Милена: Децата много тъгуват за нас и ние - за тях. Но това засилва привързаността ни, взаимната ни обич! Усещаме как те се гордеят с нашите изяви, как с любопитство и с радост гледат снимките от интересните места, където сме били.
Павел: Стараем се да влагаме допълнителните си приходи и за стойностни неща - за извънкласни занимания на децата, за книги, за театър, за балет...
- Как ще оцелее класическата музика в днешното време?
Павел: България днес е в жестока криза по отношение на културата. На изкуството му се налага да се самозащитава. И класическата музика трябва да брани съществуването си, да убеждава обществото в своята ценност. Затова трябва да се осъвременяват формите, с които ще отива пред най-младите, пред подрастващите. Хъс, усилия и много майсторство са нужни, за да поднесем звучността и красотата на класическата музика.

Константин и Зорница Златарови слушаха внимателно разговора, който водехме с родителите им. Те живо се присъединиха към нас, като добавиха:
Зорница: Обичам да гледам, да слушам мама и тати, когато свирят! Тогава си представям красиви картини и сякаш живея в света на приказките!
Константин: Горд съм с моите родители, особено тогава, когато се завръщат от чужбина с награди и... с много подаръци за нас. Сега аз свиря на класическа китара, но не зная още към какво ще се насоча в бъдещето си.
Галина все още не знае каква иска да стане, но ни изпя с удоволствие песничката "Зайченцето бяло" . 
Музиката на семейния квинтет "Златарови" пълни душата - и на сцената, и у дома.