Далеч от очите, далеч от сърцето

Наскоро ми се наложи приятното задължение да стана "гид" на млад и интелигентен българин по произход, който от 5-годишен живее в САЩ. Момчето обикаляше известни и красиви градове, култови местности в България, а аз като пловдивчанка го разходих из Стария Пловдив и главната улица на града. Разказвах му легенди за Пловдив, показвах му старите църкви, съхранили българщината и нашата писменост и книжовност, заведох го да види сградите на Славейковото училище, Жълтото училище, където са преподавали Петко Славейков, Петко Каравелов, Трайко Китанчев. Там са се учили Пенчо Славейков, Димчо Дебелянов...
Разказвах разпалено аз историята на любимия си Пловдив, рецитирах стихове, говорех за родолюбивата и полезна дейност на Христо Г. Данов в неговата къща... Момчето ме слушаше внимателно и тихо промълви, че

тези имена нищо не му говорят

Сърцето ми се сви от жал и болка! То учи в престижен университет в САЩ. Навярно ще стане голям специалист. Ще работи с интересни хора, сигурно ще печели много добре, ще бъде един от гражданите на света. Расло е далеч от родината си, знае говоримо български език, но не е ходило в българско училище, не е изучавало българска история, българска литература. Не познава българската култура. Гледали са го български баби и дядовци, но не са успели да влязат в ролята на български учители. И това момче, в чиито вени тече българска кръв, никога няма да усети сладостта на големите ни автори, на незабравимите им и вечни творби! То никога няма да бъде и чист американец, но и истински българин няма да стане! То е част от

изгубените деца на майка България

И България за него не е вече земята на неговите отци - тя е една красива и интересна територия!
Знам, че няма лек, сладък и вкусен емигрантски хляб. Знам, че нашите най-добри специалисти, които тук ние изгледахме, изучихме, бяха принудени да ни напуснат. Известно ми е, че почти всички с много труд, много усилия и мъки се реализираха успешно по света. Мнозина от тях успяха в науката, в службата, станаха даже светила в професиите си. Заети със своята професионална реализация, с изкарване на средства за прилично съществуване на семействата си, те повериха отглеждането и възпитанието на собствените си деца на българските си родители. Знам, че нашите българи, пръснати по света, милеят за България,

сънуват родните си места

събират се по празниците, наши и тамошни, пак с българи, готвят си български гозби, играят нашите буйни хора, пеят български песни и плачат с "Я кажи ми, облаче ле бяло..."
Защо стана така, че се откъсна живо месо от България? Някога българите са отивали в странство да учат занаят, да станат добри лекари, зъболекари... Но са се връщали у нас да се реализират. У нас се е вливала свежа и здрава кръв, европейска и световна култура са носели тези способни и кадърни специалисти. А сега завръщащите се в България са малко! Знаем защо. Те няма да споделят нашите дългогодишни неволи, страдания в тоя безконечен и като че ли вече безсмислен политически и икономически преход.

Досега само загуби търпим

Загубихме най-вече в морален и в духовен смисъл! Промени се мисленето на нашите деца, промениха се стойностите в живота. Уважаван и почитан е онзи, който умее да печели добре пари, който има имоти, скъпи возила. Не се цени радостта от труда, не се ценят удоволствията от общуването с интересни и богато извисени личности. И всичко това беше като че ли планирано далече от нас, като че ли беше тенденциозно търсено, насаждано, за да се подрони, да се стъпчат здравият български дух, здравите български морални устои и вековните наши културни ценности.
Ще се усетим тогава, когато вече никога няма да можем

да си възстановим целостта като българи

Страхувам се, че ще се загубим като древен и културен народ, като трудолюбива и способна нация! Вярно, че светът се променя, че глобализацията е в ход и нищо не се връща назад! Но ми е жал за тези наши сънародници, които не чуват как сладко гукат в нашите буки гугутките, как сладостно ухаят нашите липи, как шумят нашите гори! Гледам синьото небе след пролетните обилни дъждове и чувам стиховете на Лилиев:
Съмна в сънните градини.
И всяка капчица роса
отразява ведросини,
ведросини небеса...
Много по-бедно живеем от нашите сънародници, заминали в чужбина. Много неща не ни харесват в днешния ни бит, даже много са нещата, които ни тормозят в Родината. Но иска ми се да вярвам, че има изконни основи, които ни държат здраво за земята българска, за българския ни род! И ми се ще да си научим децата да ги ценят, да ги пазят, да ги уважават, да ги съхраняват! И да ги множат! И да знаят, че не всичко е пари. Духът е над материалното! Той е господарят на света! А сърцето ликува, когато е пълно с обич, с любов. И човек се чувства най-добре, когато е сред близки, родни хора, когато е там, където са неговите деди, където e неговото ОТЕЧЕСТВО!