Точката на И-то
Манталитет, който разделя и плаши
/ брой: 145
Може да е странно, но в първите най-диви и жестоко конфронтационни години на прехода двете противодействащи си гледни точки към историята постигаха по-голямо сходство, в сравнение с днес, в оценката на спорните моменти. Авторът на книгата "Фашизмът" - Желю Желев, е сред най-известните наши изследователи на тоталитарните режими. Отношението му към комунизма е повече от ясно, но то не го доведе до оневиняване и дори отричане на фашистката практика у нас. В началото на 1992 г., вече като президент, той заяви в интервю за испанския в. "Ел Паис", че преди 1944 г. у нас е бил наложен "по същността си един монархофашистки режим". Филип Димитров е сред най-крайните политици в последните три десетилетия. Но на 14 февруари 1992 г., в отговор на мое питане в парламента, той се престраши да признае, че насилието у нас е започнало, преди още да има комунистическа партия и даде пример с убийството на Стамболов. Подчерта, че трябва да има паметник и на Ленин, и на Георги Димитров, за да бъдат съхранени и помнени следите от предишния период. И че щял да бъде последният човек, който би подкрепил махането на паметници, представляващи културна стойност. Но тъй като, според "изящната" му словесност, антифашистките знаци били "нацвъкани" на всяка крачка, не можело навсякъде всичко да остане.
При премиерстването на Костов пък в Зала 1 на НДК тържествено бе отбелязана 90-годишнината от рождението на Никола Вапцаров. В официалната ложа беше проф. Емма Москова, министър на културата и патрон на събитието. На 26 април 2000 г., при само 68 депутати в залата, 123 карти гласуваха приемането на Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. Това е декларативен закон, колкото да не се забравя, че историята се пише от победителите. Няколко години преди това БСП, за която и до днес се твърди, че уж не се била извинила, оцени в специална декларация социалистическия период. Пак тогава поне два пъти съм бил свидетел в пленарната зала Жан Виденов да изразява съжаление и извинение за негативите на онова време. Ето как пътят към националното помирение до голяма степен беше разчистен и България вече можеше да влага енергията си за своето по-добро бъдеще, вместо да хаби сили в спорове за миналото.
Напоследък обаче все повече набира скорост един манталитет, който връща обществото към практиката на най-уродливото противопоставяне. Цецка Цачева не позволи парламентът да отбележи с минута мълчание 70-годишнината от разстрела на Вапцаров. Всеки ден имало по няколко годишнини и не било редно да се почита всяка от тях. В нейните представи гениалният поет-антифашист не заслужава честта да бъде уважен. И ако тогава той беше просто една от многото, но все пак положителни фигури, за 75-годишнината оценките, присъждани от този тип мислене, съвсем деградираха. Вапцаров не бил поет, а терорист. Конспиративната му дейност била насочена срещу легитимното правителство и срещу съюзническите немски войски. Ето защо бил осъден справедливо по българските закони от законния български съд.
Вапцаров едва ли е хвърлил дори паве по някоя витрина. За разлика примерно от Тодор Ангелов-Божаната, който взривява мостове, вдига във въздуха влакове с оръжие, предназначено за хитлеристите, изгаря списъци на нарочени за лагерите на смъртта евреи. Гестапо го издирва като "Терористът Хикс", но след войната Белгия го провъзгласява за свой национален герой и му посвещава паметник в Брюксел. Без да се притеснява, че е комунист. На починалия наскоро Хелмут Кол принадлежат думите, че антинацистката съпротива съставлява днес фундамента на демокрацията в Германия. Страната му е горда със своите синове и дъщери, участвали в съпротивата срещу собственото си правителство. Френските и италианските антифашисти също водят борба срещу правителствата на страните си. Но на никого не му минава през ума да ги обяви за терористи.
У нас обаче възгледът, че антифашистите са терористи, се опитва наново и все повече да печели терен. Според него у нас не само не е имало фашизъм, но и трябва да забравим, че сме били заедно с фашистките държави в Тристранния пакт. Но дори ако се взрем само в съюзническата си роля, нямаше ли да е позорно, ако нашият народ не бе съумял да излъчи фигури, способни на самоотвержени действия срещу кафявата чума? А когато властта поддържа с всички средства военните амбиции на Германия, можеше ли борбата срещу тази чума да не е борба и срещу собственото, макар и законно, правителство? Разбира се, че не можеше. И Вапцаров е от тези, които доказаха, че управниците може и да са с Хитлер, но голяма част от народа не е. Тъкмо затова нелегалните групи получаваха не само съветска, но и англо-американска помощ и подкрепа. Отричането на тези факти очертава физиономията на един манталитет, който не бива да бъде поощряван. Не само защото е скаран с истината, но и тъй като връща нацията към опасното разделение от началото на прехода.
Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info