Един народ, една кауза

Продължение от бр. 223 от 26 септември 2012 г.

На 30 октомври турското правителство се обърнало към българското с молба за мирно споразумение, но Фердинанд, опиянен от първоначалните успехи, смятайки, че българската армия ще превземе Истанбул, не уведомил веднага съюзните балкански правителства. След неуспеха на Чаталджанската операция на 20 ноември/3 декември бил подписан протокол за примирие, според който страните се задължават да останат на позициите си и след 10 дни да започнат преговори в Лондон за сключване на мирен договор. Великите сили трябвало да вземат решение относно уреждането на турското наследство в Европа и преди всичко съдбата на Проливите, на Албания, искането на Сърбия за излаз на Адриатическо море.
Делегатите на съюзните държави предявили искане към Портата "да се откаже от владенията си на запад от линията, започваща източно от Родосто на Мраморно море и достигаща до Черно море източно от Мидия, с изключение на о. Галиполи; границите и политическият режим на Албания да се определят по-късно, Турция да се откаже от островите си в Бяло море и от всички права по отношение на остров Крит".
Представителите на Турция не приели предложенията и на 15/28 декември направили контрапредложения, като настоявали Одринският вилает да остане към империята и се съгласили на Македония и Албания да се даде автономно управление под върховенството на султана. Проблемът с о. Крит трябвало да се реши на преговори между турското правителство и Великите сили.
Съюзните балкански държави и Портата не намерили допирни точки. Австрия била обезпокоена, тъй като имала претенции към Новопазарския санджак, Македония и Солун. Тя била заинтересована да не допусне териториално разширение на съюзните балкански държави, а в Турция да се приложат реформи, посочени в нотата на съюзниците. Русия още по-активно защитавала интересите на балканските страни. Англия оповестила, че няма да съдейства за връщане на заетите от съюзниците територии. Франция декларирала, че ще подкрепя политиката на Русия на Балканите. Това принудило Австро-Унгария и Германия, които били против Балканския съюз и против разчленяването на Османската империя, да вземат "по-примиренчески позиции спрямо съюзниците". Искането на Сърбия за излаз на Адристическо море, макар и подкрепено от съюзните балкански държави, се оказало безуспешно.
Когато на 28 ноември сръбските войски завзели Дурес, Австрия и Италия поискали те веднага да се оттеглят. По съвета на Русия сръбското правителство било принудено да отстъпи. Великите сили били принудени да изпратят нота до турското правителство, в която я призовали към "отстъпчивост и по-скорошно сключване на мирен договор", настоявайки да се предаде Одрин на съюзниците, като проблемите с островите останат да се решават от Великите сили. Междувременно несъгласните с примиренческата турска политика и условията на Великите сили начело с Енвер бей и Талаат бей нападнали на 10/23 януари 1913 г. Високата порта, принудили Камил паша да подаде оставка и създали свое правителство. Правителството на Махмуд Шевкет не било съгласно с исканията на съюзните балкански държави. Съгласие не било постигнато. Останал отново единственият ход - войната.

Втори етап на войната

Към момента на прекъсване на преговорите останали незаети от съюзниците крепостите Шкодра, Одрин и Янина, части от Албания. Най-голямо съсредоточаване на турски войски имало срещу българския участък от фронта при Чаталджа и Галиполския полуостров.
Проведените две атаки на 7/20 февруари и 3/17 март на Шкодренската крепост от черногорските и сръбските сили не довели до желания успех. До сключването на второто примирие крепостта не била завладяна. Когато станало ясно, че Великите сили "са решили да предадат Шкодра на албанците, комендантът на крепостта я предал на черногорските войски".
Обсадената крепост Янина била атакувана на 18 февруари/3 март с блестящо организирана операция. През нощта на 20 февруари крепостта се предала, като част от нейните сили били изтеглени на север към Албания при частите от турската Вардарска армия.
Противникът организирал две атаки срещу българските позиции при Чаталджа на 23 януари/5 февруари 1913 г. и на 26-27 януари при Галиполския полуостров - срещу новосформираната Четвърта българска армия, командвана от ген. Ковачев. До 29 януари десантът на турците при Шаркьой бил туширан. И двете настъпления били отбити с тежки загуби. Противникът се натъкнал на сериозната и упорита отбрана на Македоно-Одринското опълчение и бил изтласкан обратно в морето.

Атаката на укрепената Одринска крепост

започнала още по тъмно от части на Втора българска армия под командването на ген. Никола Иванов. Към 9 ч. българските полкове от Източния фронт овладели предната позиция на турската отбрана. Атаката продължила и през деня, без особен успех. Решителното настъпление станало през нощта на 12 срещу 13 март. В 1,50 ч. Десети пехотен родопски полк овладял форт Айджийолу. В битката с масиран огън се включила и българската артилерия. До 7 ч. сутринта фронтовата линия на източния сектор на крепостта била завзета. В 8,30 ч. се явили парламентьорите на Шукри паша със съобщението, че техният командващ "се предава заедно с гарнизона".
Победата при Одрин е високо оценена както у нас, така и в чужбина. И до днес тактиката, приложена под командването на бележития български пълководец ген. Никола Иванов, се изучава във военните училища и академии. Въведено и утвърдено е централизирано масирано управление на артилерийската стрелба. За пръв път във военната практика е извършена нощна настъпателна операция на армейско подразделение срещу силно укрепена крепост и голям населен пункт (Одрин). За пръв път в света е използван самолет като бойно средство за бомбардировка, опитва се радиопротиводействие и др.

Продължение на преговорите в Лондон

Още по време на първите преговори в Лондон се зародили спорове между съюзните балкански държави относно разпределение на завзетите територии. На 29 февруари 1913 г. Сърбия предала на българското правителство своите претенции върху всички райони на Македония, завзети от сръбските войски, опирайки се на принципа, че всяка страна трябва да задържи завзетата от нея територия. Обосновката им се свеждала до по-голямата помощ, която сръбската войска била оказала на българската в сравнение с "предвиденото в конвенцията". От своя страна българите настоявали да се спазват клаузите на сръбско-българския съюзен договор. 
Спорове по въпроса със Солун и някои острови в Егейско море започнали и между Гърция и България. Според гръцката делегация границата в Македония трябвало да включи като минимум в състава на Гърция "Солун с полуостров Халкидики, Воден, Костур и Корча със стремеж да включат и Серес, като оставят за България Кавала, Драма, Гевгели и Битолската кааза". Тези искания на Гърция били поощрени от Великите сили.
Преговорите в Лондон се превърнали в убеждение и увещание в справедливостта на собствените молби към Великите сили. В борбата за преразпределение на завоюваните територии се включила и Румъния, която настоявала, с цел компенсация, да й се даде един остров на Бяло море за сметка на разширението на териториите на съюзните балкански държави. От всички румънски искания за компенсация подкрепа от Великите сили получило само присвояването на Южна Добруджа.
Силните противоречия между балканските държави създали условия за внедряване на интриги от страна на Австро-Унгария и Германия, които се стремели да се постигне съюз между България и Румъния във връзка с исканията за отстъпване на Южна Добруджа. Българското правителство отказало такива разговори. В резултат Румъния заплашила, че ще завземе Южна Добруджа със силата на оръжието. Австро-Унгария предложила България да направи определени териториални отстъпки на Румъния срещу получаване на Солун като компенсация.
Противоречията и споровете между балканските държави ставали все по-непримирими. Виждайки това, представителите на Портата бавели подписването на договора. В крайна сметка Великите сили възприели искането на съюзниците границата да бъде определена по линията от Мидия до Енос. Мирният договор предал османските владения по посочената линия, с изключение на Албания, чиито проблеми, наред с тези с османските острови в Егейско море, останали да бъдат решени от Великите сили. Остров Крит се отстъпвал на съюзниците.
Лондонският мирен договор узаконил освобождението на Балканите от осмаското полуфеодалното владичество, но станало ясно, че

Балканската война няма да реши националните проблеми

на полуострова. Съюзните балкански държави, които в началото на войната си помагали успешно, били противопоставени един срещу друг до такава степен, че единственото решение на възникналите проблеми относно териториалните им планове била отново войната.
Гърция и Сърбия смятали, че единственото средство да се осигури бъдещият мир и да се предотврати опасността от твърде голяма България, която в близко бъдеще би нападнала Гърция и Сърбия, би било споразумение между Сърбия и Гърция. Страхът от голяма и могъща България се породил още след Освобождението и станал причина за крайно несправедливите и оскърбителни за страната ни решения на Берлинския договор с.г. Договорът между Гърция и Сърбия е подписан един ден след Лондонския договор. Двете страни се задължавали да не влизат потделно в споразумение с българите и взаимно да си помагат, за да си осигурят обща граница помежду си. Сключеният договор на практика сложил край на Балканския съюз. Към този договор се присъединила и Черна гора. Румъния и Турция създали коалиция срещу България.
Вслушвайки се във войнствените интриги на Австро-Унгария, войнстващите кръгове в България, ръководени от Фердинанд, командващия войската ген. М.Савов и лидерите на либералните партии, изправили България пред нова война с нов противник - всички съседни държави. Братоубийствената Междусъюзническа война.