Един народ, една кауза

Историците определят Балканската война 1912-1913 г. като едно от най-съществените събития в най-новата история на младата Трета българска държава. Като продължение на Руско-турската освободителна война тя изиграва ролята на буржоазнодемократична революция. Тази война има справедлив характер, тъй като нейната крайна цел е обединението на българския народ, разпокъсан по вина на великите сили, съгласно решенията на крайно несправедливия и обиден за България Берлински конгрес.

Причини и повод за войната

България участва във войната на базата на сключени договори между правителствата заедно със съседите си Сърбия, Гърция и Черна гора. Договорът с Черна гора е устен. Справедливата цел на създадения политически Балкански военен съюз е да се премахне владичеството на изостаналата в своето обществено и икономическо развитие Османска империя, потискаща много националности в Източна Европа - т.е. да се премахне турският полуфеодален обществен строй, да се ликвидира турското национално, стопанско, идеологическо, политическо, духовно и религиозно потисничество на страните от Балканския полуостров.
Целта на България в тази война е националното обединение на българския народ в границите, признати с фермана на турското правителство за утвърждаване на Екзархията (1870 г.), и от Конференцията на посланиците на великите сили в Цариград (1876 г.). Причините за войната са несправедливите решения на Берлинския конгрес  през лятото на 1878 г. (отменили Санстефанския мирен договор), които разпокъсват българската нация на части. Една част остава в Турция, други влизат в състава на Сърбия и Румъния. Именно това създава предпоставката за търсене на начини за национално обединение. Населението на тези откъснати български земи не се примирява със съдбата си, определена от великите сили, и се вдига на "подвиг", "борба" и "саможертва".
В края на 1878 г. избухва Кресненско-Разложкото въстание. В Източна Румелия, Одринска Тракия, в Родопите и Македония започва основаването на нелегални революционни комитети. През 1885 г. е постигнато обединението на основните две части - Княжество България и Източна Румелия. През 1903 г. под ръководството на нелегалната Вътрешна македоно-одринска революционна организация избухва Илинденско-Преображенското въстание, имащо за цел да освободи от турско владичество останалите български земи. То довежда до създаването на Крушевската република и Странджанската комуна.
Турското правителство отказва да спази записаните в Берлинския договор клаузи и пренебрегва настойчиво исканите от българското население реформи. Нещо повече - след въстанието се увеличават безчинствата и репресиите над населението. Те се заселват още след обявяването на независимостта на България през 1908 г. Турцизирането на християнските народи засилва напрежението в европейска Турция. Правителствата на Сърбия и Гърция проявяват стремеж към подготвяне на условията за разделяне на Македония и присъединяването й към тях. Всичко това поставя  на преден план пред нашата страна решаването на националния въпрос. Неуспешните опити за това чрез дипломатически средства и революционни борби тласкат страната ни към война, която се оказва единственото средство за постигане на главната цел.
Повод за войната стават злодействата над българите в Щип през ноември 1911 г. и кланетата в Кочани - 25 юли 1912 г. Убийствата в Берана и завземането на Скопие от албанците ускоряват събитията. Съюзните балкански държави настояват пред турското правителство да въведе реформи в европейските си владения и да предостави автономия на Македония и Южна Тракия - Одринско. Отказът на Турция създава необходимите условия за решаване на проблема с помощта на оръжието.
През 1911 г. обстановката в Османската империя се влошава като следствие от размириците в Албания, на Арабския полуостров, вълненията в Сирия и в други райони. От 1911 г. Портата е във война с Италия. Всичко това води до изтощаването на огромната империя. Полуфеодалната изостаналост оказва отрицателно въздействие върху военните възможности на страната, докато обществено- икономическото развитие на България и другите балкански държави създава необходимите условия за водене на успешна война с Турция.
Според различни източници балканските съюзни държави по това време са с население "около 10 милиона души и площ от 217 000 кв.км". Това дава възможност да се мобилизират около и "над 1 милион души" срещу "осемстотин хилядната армия" на противника. На практика турците включват в началото на войната 400 000 души, а съюзните балкански държави - 700 000 души.

Балканският съюз

На 13/26 август 1912 г. Фердинанд свиква в Боровец Съвета на короната в тесен състав, на който, преди да се подпише военната конвенция с Гърция, се взема решение за започване на война с Турция. Не били приключили преговорите с Генералния щаб на сръбската армия. Не било ясно и поведението на Румъния. Съюзниците приели решението по принцип. С цел Черна гора да бъде привлечена във войната, правителството на България приело бързи мерки за завършване на преговорите с тази балканска страна. На сръбския крал Никола били обещани по 35 000 лв. дневно, ако Сърбия вземе участие във войната с 30-40-хилядна армия. Субсидии му били обещани и от Сърбия. След смъртта на М. Милованович силите в Сърбия, стремящи се към разбирателство с България, отслабнали. Начело на правителството застава Н. Пашич, който взема решение да започне войната заедно със съседна България. Пред последните две държави възниква голям проблем относно поведението на другата съседка - Румъния, и Австро-Унгария. Изяснено било, че претенциите на Румъния ще бъдат насочени само спрямо България, но не и срещу Сърбия.
Българският пълномощен министър в Лондон Михаил Маджаров на 30 август/12 септември изпраща телеграма, с която се съобщава, че Англия ще помогне на Турция. Последната, за да демонстрира своята ориентация към Англия, включва в своето правителство Кямил паша. Министърът на външните работи на Гърция казал в София, че преди да е започнала войната "иска териториално разграничаване на областите, които ще бъдат завзети от държавите след приключване на военните действия". Такава била обстановката на Балканите, когато България и Сърбия решават да водят война. Гръцкото правителство застава на страната на България и Сърбия. Правителствата на балканските държави активно обсъждали какъв предлог да използват за начало на войната. Стига се до решението да се "връчи обща нота на Турция с искания за въвеждане на радикални реформи в европейската част на Турция и в случай на отказ  да се обяви война". Съществувало опасение, че ако Портата приеме решението на съюзните балкански държави, може да се стигне до отказ от воюване.

Мобилизацията

В България се извършва сериозна подготовка за войната. Армията била въоръжена с модерно за времето оръжие. Над 50% от артилерията била скорострелна, на въоръжение били въведени тежки картечници, магазинни пушки, войниците разполагали с автомобили, телеграф, телефон, радиостанции, дори и самолети. Въведена била нова организация на войската: взвод, рота (батарея), дружина, полк, бригада, дивизия, армия. Специално внимание било отделено на подготовката на офицери във военното училище и в школата за артилеристи. Някои били изпращани на обучение в Германия, Франция, Русия, Белгия, Италия. Българската войска била комплектована в 3 армии, състоящи се от 8 дивизии, конна дивизия и Македоно-Одринско опълчение. Така България се оказала с най-добра подготовка - не само сред балканските съюзни армии, но и сред най-силните в Европа.
В началото на септември се провели маневри в Шуменския край. На 10 септември няколко набора от запаса на Сърбия били свикани на 15-дневно обучение. Турция, обладана от шовинистически и националистически настроения, издала заповед да се мобилизира в Одрин 100-хилядна армия. В стремежа си да привлече Албания на своя страна, Турция обнародвала текста на реформите, отнасящи за тази балканска държава. Междувременно била задържана голяма пратка оръжие и боеприпаси, пренасяни през Солун за Сърбия. Войнстващите речи в Цариград срещу съюзниците подпомогнали реализацията на плановете на балканските държави.
На 17 септември 1912 г. в Сърбия, Гърция и Цетина (черногорската столица) е обявена обща мобилизация. Същия ден с указ Фердинанд обявява обща мобилизация. Народът посрещнал вестта със задоволство и радост. В резултат турското правителство декларирало, че е готово да "приложи законопроекта за вилаетите от 1880 г., като го преработи в духа на предложенията, дадени навремето от Комисията, за изработване на Органическия устав на Източна Румелия". Великите сили, опирайки се на декларацията на Високата порта, упражнили натиск на съюзниците от балканските страни, които "отговорили, че ще се отнесат пряко до Портата със своите искания". На 30 септември/13 октомври те връчили нота, с която  искали Турция да внедри реформи, "като ги основе на принципа на етническите народности (административна автономия на областите, генерал-губернатори белгийци или швейцарци, изборни областни събрания, жандармерия, свобода на образованието и местна милиция), като се възложи тяхното прилагане на един висш съвет, съставен от равно число християни и мохамедани под надзора на посланиците на великите сили и на министрите на четирите балкански държави".
Турция обявява обща мобилизация на 10/23 септември 1912 г. На 30 септември се извършва мобилизация и в съюзните балкански държави.
Черна гора прекратява дипломатическите отношения с Портата на 25 септември/8 октомври, а на 27 септември/10 октомври нейният крал Никола издава "прокламация за обявяване на война на Турция", провежда обща мобилизация и започва военни действия в Северна Албания. Под влияние на националистичните възгледи и настроения, Турция отхвърля нотата на съюзните балкански държави. В резултат на 5/18 октомври Портата е уведомена, че е "в състояние на война". На 3 октомври турското правителство прекратява дипломатически отношения с България.
Вестта за обявяване на войната, след отказа на турското правителство да даде автономия на Македония и Южна Тракия (Одринско), поражда "небивал ентусиазъм сред населението и под бойните знамена се стичат хиляди годни да носят оръжие, в т.ч. немалко жени".

(Следва)