18 юлий, лето 1837-мо

Недовършената автобиография

Съгласно писмени източници след 1867-1868 г. Васил Левски е направил опит да напише своята автобиография в стихотворна форма. Това е слабо известно. Макар и да не притежава особени ценни идейно естетически-художествени качества, тази негова творба е източник на ценни реалистични данни, представени по самобитен начин с напълно правдива информация за важни моменти, събития и етапи от неговия живот и революционна дейност;  родно място, произход, подтик към хайдушки начин на живот, начало на революционна дейност, пребиваване във Влашко и Сърбия, в Първа българска легия 1862 г. и в четата на Панайот Хитов като знаменосец, преследвания на турците, връщането при четата...
Към стихотворната форма на изповед Апостола е подтикнат под влияние на дружбата и сътрудничеството с идеолога на национално освободителното революционно движение Г. Раковски ("Горски пътник") и с такива изявени революционни дейици, водачи и творци като Христо Ботев, Любен Каравелов и др. Автобиографичните данни и сведения се потвърждават и от някои писма на Левски до войводи, другари, съратници, сподвижници и съмишленици. Вероятната причина за прекъсването на автобиографията е пълното му отдаване на великото народно дело, свързано с новата тактика и създаването на вътрешната революционна организация.
Пълният текст на недовършената автобография на Апостола е малко познат сред широката българска общественост. Единственият поетичен опит на най-великия българин на всички времена, както и документираното негово наследство, достатъчно ясно, убедително и неподправено говорят за духа на автора, за дъха на епохата на Великото българско възраждане - епохата, в която той се ражда, живее и умира в разгара на подготовката на национално освободителната ни революциия.

"Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-во лято да му служа до смърт и да работа по народната воля"
Васил Левски

Аз Васил Левский в Карлово роден,
от българска майка юнак аз роден
не щях да съм турский никакъв роб
същото да гледам и на милият си род.
В Сърбия ходих и по Влашко скитах;
от нийде помощ за наша свобода.
Станах, отидох в Стара планина
с вярна дружинa, с Панайот войвода
юнаци народни-техен аз байрактар...
За година време всичко разгледах,
което не знаех, войвода аз питах
главни друмища и тънки пътеки -
си ги бележа - занапред кат леки...
Хубава гора, студено е и вода;
за наши жени и дребни деца...
Докат аз проходих Стара планина,
турци-поганци мен угадиха.
тежка потеря тий са дигнаха,
кат скакалци по гора тръгнаха,
и сичко Карлово обиколиха
и улици стражи поставиха;
дано мен жив уловяха
или бар главата ми сдобиеха -
гламави турци, мръсни агарянци...
От планини слизах, за Карлово отивах
с тюрюмето Иван аз да се видех
сам съмниничък, обкичен, обрьжен
с пушка белгийска и чифт пищови
и остра сабя на мен блещяха,
През две, през три стражи си минах,-
на четвъртата мен съзряха
потеглих пушка, извадих и сабя
ниски ми дувар гръдобран беше
стрaхопъзли турци веднага се пръснаха
от самичек аз щом ме видяха;
В зора то беше, в Карлово не влязох*
на кърът остах в зелени мамули;
кога бе вечер, промъкнах се аз
с работници хора, заедно и аз.
Няма Тюрюмето, уловен беше той
с още един другар - Тинко Пулев беше
във Видин запрени за три години
тяхната съдба - в друго уловени;
нашите писма други посрещах
всичко подробно все тъй разправях
станах да с'ида пак при дружина
дал бях й дума кой ден ще стигна
ден и нощ вървях. едни цървули скъсах
Дадох и лозинка; сечено дърво
Като додох на място, няма ги тама.
Засвирих с тръба, екна ми гора
никакъв отзив от моя дружина
повторих с тръба, овчар се обади;
" Добър ден юначе-тихом ми обади.-
да не бъдиш ти Левски байрактар,
с Панайот войвода, негов ти другар!?"
Отговорих аз на стария овчар;
" отде ти знаеш за Левски байрактар"
" Виждам те синко, на него ти приличаш"
Както ми е казал същий войвода,
ако те видя, да ти обадя;
как не са тука, а при царска мандра
ще видиш овчарите? Там са на близо
под тях отдолу; малко по-ниско
потеря има, да свириш недей
теб дирят тий ходят с юрушки дреи!
То бе заран и с пушки на рамо
за един два часа стигнах аз тамо другар
посрещна ме стража-един наш сругар;
"Добре дошел-рече-Левский байрактар!"
Ето и дружината с Панайот войвда.
всички  се радват "добре дошел ми казват"....


Ще имаме едно знаме: "Свята и чиста република"
Из дописка на Васил Левски, побликувана във вестник "Свобода", 13 януари 1871 г.:

    "Г-н редакторе на в."Свобода", бай Каравелов,
...Ние, българите, бяхме честити чак от сега да се сдобием с вестник пълно свободен, през когото да се дава правото на всеки народ да предстставим народното ни мнение пред светът, че и ний сме хора и искаме да живеем по човешки, да бъдем с пълна свобода в земята ни, там където живее българинът - в България, Тракия и Македония. От каквато и народност да живеят в този наш рай, те ще бъдат равноправни с българина във всичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пише "свята и чиста република". Същото желаем и на братята сърби, черногорци, румънци и пр. Трябва да се даде правото на всеки народ, но и на всеки човек, който иска да живее почтено и свободно. И ние, българите, отдавна се напъваме с всичката си сила да викаме към човечеството и свободата. Всекидневните ни убийства, потурчванията на грабнатите ни невръстни деца, обезчестяванията на девойките и жените ни от турците са били всекидневно оплаквани с кървави сълзи пред европейските консули на нашия прегракнал глас - никакъв отзив, от никъде помощ, напротив учители стават, учители против нас? Тогава де остана тяхното образование и човещина? И все тъй ли ще се оплакваме и ще се надяваме на техните лъжи?  Ние наместо сълзи сега леем куршуми, а надеждата ни е направо съдния и на нашите мишци".

Пътят към Голгота
(по легенди, предания и спомени)

Било 14 януари (стар стил) 1873 г. - в деня на големия християнски празник - Васильовден, с белезници на ръцете и с букаи на краката, свит в ямурлука си, Левски пътува с каруца към София, за да го съдят, пазен от 20-30 конни заптиета.
Шествието преминава през Севлиево. Сурвакарчетата преминават и изненадани и смаяни, наблюдават необичайна гледка - толкова много стражари да пазят някой си комита. Апостола е оживен. Спомня си колко пъти на този ден е бивал сред свои съмишленици, как ги е черпил за именния си ден, макар че той не пие. Спомня си и сън в Къкринското ханче. Уж бил на някакъв събор с другари и един от тях настоял да изпие чаша вино. Левски насила изпил виното, този сън бил лош*.
Когато пристигат в Ловеч, било по обяд, но доста студено. Левски се помъчил да се стопли със спомените за приятелите си; "Толкова много аркадащи, а дали някой мисли за мене сега. Знаят ли къде съм и къде ме водят? Ще сторят ли нещо да ме спасят?". Мислите на надеждата за спасение летят една след друга. Макар че и те го натъжават, все пак някаква искрица топлинка го унася и той заспива.
 В съня си вижда как пристига в Ловеч и отива в къщата на леля Марийка Николова. Тя го посреща радостна и го кани да си похапне, нали е уморен от дългия път. А той моли да му дадат пощата, за да се запознае как върви народната работа. Първото писмо, което взема, е от неговия верен сподвижник и приятел Христо Иванов-Големия от Търново. Той пише (в своите спомени): "Стоя пред дюкяна си и гледам те, братко, лежиш в каруцата ранен, а мен сърцето ми се къса. Търся очите ти, дано ми кажат нещо, а срещам само тъжната ти усмивка. Решихме да запалим конака, та докато гори, да можеш да избягаш. Хвърлихме горящи парцали. Нищо не направиха. Решихме да организираме чета от 20 души срещу конвоя, който ви кара към Севлево. Сметнахме, че ще ви задържат в Търново, докато се съберем и организираме, но те веднага ви вдигнали. Пък и по друг път сте минали."
Апостола грабва в съня си другото (непрочетено наяве) писмо от Чирпан писано (в спомените) от верния му другар Иван Андонов; "За твоята участ научихме едва на 6 януари. Вечерта се събрахме в дома на Петко Филипов. Бяхме поразени и обезумели. Плакахме с горчиви сълзи до забрава. Решихме да съберем пари помежду си и да изпратим човек в София да следи какво ще се случи с тебе и да ни извести, ако те откарат в Цариград..."
Левски грабва нетърпеливо друго писмо. А домакинята леля Марийка продължава да го кани да хапне нещо; "Хапни си бе, момче, после ще четеш. Ще изстине яденето". Унесен в своя несбъднът сън, Апостола отваря следващото писмо, в което пише; "Узунов и Бойчо Русев отидоха да разгледат Барон-Хиршовата железна линия между Търново и Сеймен и да отпечатат с восък бурмите на железницата. Заедно с тях и Дойчо Аладжов. Ходиха и донесаха восъка - взета е мярка, за да направим железни нахтаре (Ключ за откопчаване на релсите). Ключалките станаха и разкопчахме два вида релси. Можеше още, но само опитвахме. А железарят не взе пари. Поиска само разписка. Каза, че е беден и ще дава своя труд за делото. Събрахме 25 души съзаклятници, изработихме им турски облекла. Дойдоха с конете си и сега се учат как да действат и какви неща да си приготвят за нападение. Идват все нови бойци. Станаха 40 души. Това е половин ескадрон конници-съзаклятници, упражнени в строй, но решени да влязат в бой".
Апостолът, изведнъж се стряска и събужда. Какъв хубав и приятен сън, от съчуствието и загрижеността на другарите и какво разочарование от безизходното положение в затворническата каруца, с която го водят на съд в София. Левски се окуражава сам, въпреки че ясно съзнава какво го очаква от безизходното положение, в което се намира. И сам, почти невидимо се окуражава, шепти, и категорично решава да говори това, което е заявил в Търновския затвор:
"Аз не съм хайдутин, не съм лош човек. Времето ме накара, т.е. народът, да ходя да проповядвам из България, щото гледаме, че из България се напълни с европейци. Прикупиха пасищата, правят железници и всичко мислят да завладеят, даже турската империя. А султанът като не дава внимание на туй, вместо да ги гони, той ги прави доктори, инженери и ги подържа. А ние, българите, които мислим, че и ние сме достойни за всичко и нямаме право с нищо и султанът ни гони, презира ни и ни взема парите и ги дава на европейците. Това ме накара да ходя да проповядвам, докато не сме завладяни и продадени от султана на европейците. И така аз щях и сам при султана да го моля да даде на българите, което им е нужно, за да вардят отечеството си да не пропадне. А вие ме направихте, че съм убиец, хайдутин, та ме и гоните, додето паднах в ръцете ви. Тая е моята мисъл и моята изповед и на всичкия ми народ. Мене като погубите, то ще излязат други, по много от мене".
И замислен полугласно се утешава "Нищо! Ще загубя само мене си! Семето вече е посято, ще дойдат други и ще извоюват свободата на моя народ и отечество".
* * *

След залавянето на Левски с указание на султана и решение на Министерския съвет била назначена специална комисия като извънреден съд за делото срещу Димитър Общи, процеса срещу Левски и техните съратници. За членове ва извънредния съд били изпратени видни представители на Османската държава, Портата назначила за член на съда и един българин - Иванчо Пенчович, който е бил на турска държавна служба. На 5 януари 1873 г. той е изправен пред съда и на 6 февруари стар стил (19 февруари) увисва на въжето. За да остане безсмъртен и признат от потомствата като най-достойния син на майка България.