Усещането да си заключен

Никога не бяха ме заключвали. Нито като дете, нито по-късно. Докато най-после се обогатих и с това преживяване. Уж нищо и никакво превъртане на ключа, което дори не чух, но последвалото усещане за нелогично, непредвидено и незаслужено лишаване от елементарна свобода - в най-прекия смисъл на думата, е ужасно неприятно, повярвайте ми! То събуди у мен и куп мисли, които до този момент не ме бяха спохождали така ребром - за азбуката на човешкото достойнство, за дадените ни още от природата уж равни права, за редното и нередното в обществените взаимоотношения... Не че друг път подобни въпроси изобщо не са ме занимавали, но както би казала отдавна нецитираната от мен баба на Тодор Коруев, "на чужд гръб и сто тояги са малко". А сега гърбът се оказа мой. Започвам от конкретния случай!
Четирима театрали - професор Анастасия Савинова, Любомир Ралчев, Кръстьо Младенов и аз, си купихме от бюрото на ул. "Гурко" билети за влак, с който да пътуваме на 14-15 т.м. до сръбския град Суботица, където участвахме в Осемнайсетия международен фестивал на детски театър. По разписание трябваше да стигнем там в 0 часа и 50 минути, но ни препоръчаха да си вземем спални места, защото друг директен вагон в композицията (тя е до Виена) няма. Не възнамерявахме да спим, но шафнерката (мразя чуждиците, но и стюардеса не е българска дума, а кондукторка има по-друг смисъл) ни даде чаршафи, а шафнерът любезно ни помогна да смъкнем средното легло, което поради повреда можеше да ни счупи главите, докато седим под него.
Пристигнахме в Белград с известно закъснение и когато очаквахме да прикачат вагона ни за виенския влак, оказа се, че той не ни е дочакал. Ами сега? - както казва анимационното човече от телевизионната игра "Минута е много". Чак сега шафнерът без никакви тревожни трели в гласа си ни съобщи нелицеприятната новина (неговата и на колежката му служба е май само да се возят, а не и своевременно да ни информират какво става с пътуването ни). Без повече обяснения той ни "зарадва" с вестта, че тук ще спим и да побързаме да си лягаме, защото трябва да гаси осветлението. Сутринта щели сме да продължим. Така и стана, но пристигнахме с близо десет часа закъснение - неумити, жадни, гладни, физически и психически изтощени, с накърнени елементарни човешки права, да не говорим за достойнство.
А в листовката "Вашите права при пътуване с влак" е написано черно на бяло, че "При закъснение от повече от 60 минути трябва да Ви предложат безплатно: храна и напитки, ако е възможно такива да бъдат доставени (Белград не е Сахара, нали? - П.П.), хотел или друг вид настаняване, ако се налага (не се ли налага щом вагонът ни остава без осветление и дори без тоалетна за цяла нощ? - П.П.) Предвидено е и обезщетение - при нашия случай (над 120 минути) 50% от заплатената цена на билета. Тук трябва да обясня, че никой от нас не е дребнав - платихме си по 11 евро за спален вагон не за да спим, а заради удобството на директното пътуване. И сме благодарни, че огромното ни закъснение не се оказа фатално - моят доклад на театралния форум беше предвиден за следващия ден, а на професор Савинова за по-следващия. Ами ако някой бързаше за уговорена среща с лекар или с бизнес партньор?
През нощта не можах да спя, дълго стоях в тъмния коридор и след като проверих, че и двете врати на вагона са заключени, обзе ме чувството, че съм затворен в някакъв карцер или захвърлен в мазе, пълно с агресивни плъхове, или натъпкан в тайник на камион, който прекарва полуживи емигранти... После си внуших, че адски ми е необходима тоалетната - за щастие това беше фалшива (нервна) тревога. Ами ако не беше?
Нощта мина и последният удар, който понесохме, беше поканата от шефнерката да слизаме, защото сме пристигнали. Но се оказа, че влакът беше спрял на малка гаричка, след която пътувахме още един час до заветната Суботица. Ами ако бяхме послушали "компетентния" съвет да слезем?
И докато траеше фестивалът и ние между другото обмисляхме на кого да се оплачем за удълженото ни с десет часа парадоксално пътуване и придружилите го неудобства и унижения, в София бяха успели да уволнят министъра на транспорта. Ха иди, че не вярвай във възмездието!