Страхът - тази нова придобивка

Неотдавна се прибирах у дома късно вечерта. Заприказвах се с приятни хора, а в това време улиците бяха опустели. Друг транспорт нямаше, не съобразих да телефонирам за такси, преди да си тръгна от дома, където гостувах, и реших, че една разходка до къщи ще ми бъде добре дошла.
За моя изненада обаче, докато вървях, не си мислех върху темите, които допреди малко обсъждахме, или за утрешните си задачи, а кой знае защо започнах да си правя сметка как, ако някой ме нападне, бих се отървал най-леко, като веднага доброволно му предложа паричките, които нося, и джиесема си (стига да не му се стори много евтин). Тогава няма да има логичен повод да ме пребие, макар че в живота ни напоследък е доста нарушено правилото "причина-следствие" и много прояви от частен и обществен характер ни карат да им се чудим. И да се питаме "Защо?". И да съобразяваме, че няма кой да ни чуе, дори ако това "защо" е отправено на висок глас, и то към когото трябва.
Все пак успях да позабравя очакваното нападение върху ми и да се залисам с по-други мисли. (Един мъдър човек беше казал, че обикновено се плашим не толкова от това, което става, а от онова, което би могло да стане.) А с какво преодолях уплахата си? Спомних си времето, когато спокойно се разхождахме из нощна София и дори в неосветените паркове не ни дебнеха опасности, когато вестниците не бяха пълни с криминална информация, а случки като тази с "Жоро Павето" бяха рядкост и ги предъвквахме месеци наред, защото не бяха измествани веднага от купища други подобни. Сега изкарват, че тогавашната държава криела от нас престъпността. Нека я крие и сегашната, но аз да не треперя постоянно от страх и да не се оглеждам откъде ще ме цапардосат и мен в тъмното! И не само в тъмното. И не само в родния ми град и страна, а в цялата докарана до аутсайдерско дередже Източна Европа, където преди живеехме необременени от чувството на страх, станало днес наш постоянен спътник.
През шейсетте години на миналия век (Защо ли му трябваше да отминава?) в продължение на доста месеци (по стечение на семейни обстоятелства) се качвах на колата си и пътувах до Прага. Пресичах Югославия (по-рядко Румъния), Унгария, сегашна Словакия и половин сегашна Чехия. Едно отиване ми траеше около денонощие, но не спирах да преспивам, а когато се уморя, отбивах встрани от шосето и прекарвах 15-20 минутки със затворени очи. Не само че никой никога не ме нападна, а и мисъл за такова нещо не ме е спохождала. Как да убедя днешните млади хора, че това е свята истина, че понятието "страх" беше рядък гост на бита и на мислите ни и то при определени изключителни случаи, а не във всекидневието и всекинощието?
Неотдавна писах за хората от едно видинско село, които, за да потушат част от страха си, породен от честите обирджийски нападения, на които са жертва, заспивали с брадва до възглавницата. Колко е помагало това да спят спокойно, е друг въпрос, но сега (след една прясна телевизионна информация) трябва да ги разтревожа с препоръката да не размахват много брадвата, особено както са сънливи, че може да си докарат далеч по-голяма беда от ограбването. Навярно онези от тях, чиито телевизори още не са откраднати, също са видели предаването за човека, който е гръмнал нахлулия посред нощ в двора му крадец и е бил осъден за това на десет години затвор и да плати астрономическа (за обикновените хора) сума кръвнина.
Следователно "Моят дом е моята крепост" си остава само далечна английска поговорка. А уж между най-важните завоевания на демокрацията беше неприкосновеността на частната собственост. Нали против нейното абсолютизиране и обезчовечаващите хората последици от него написаха чудесни страници и Елин Пелин, и много други автори още далеч преди да дойде социализмът.
Според една латинска поговорка "Злощастен е онзи, който не умее да живее сред опасности". Аз ще добавя следното: за съжаление ние като че ли вече започнахме да свикваме със страха, който ни преследва и вкара за честа употреба в езика на лекарите думата "стрес". Но страхът по някакво парадоксално правило е нелогична привилегия главно на онези, от които няма какво да се открадне, няма и за какво да им се завижда. А другите имат достатъчно пари и да си назначат охрана от по няколко души, и да си оградят дворците с високи стени и сигнални уредби. Те не се боят нито от бандити, нито от закони. И както казваше един бивш главен секретар на МВР - те сами ще се изтрепят. Но сбъдването на неговото пророчество не е намалило много причините за страха ни.