Смисълът на геройството
/ брой: 103
Днес е Гергьовден. От дете го помня като и празник и на овчарите, но преди всичко на войниците, на онези приказни герои, които респектират децата с мъжествеността си. Затова свети Георги пронизва със своето копие някакъв страшен змей - поне така е изваян на статуята върху чешмичката в градинката пред църквата "Света София" в столицата ни и в детската ми памет. Така го пишеше и в календара - свети Георги Победоносец. На този ден имаше и военен парад...
По някакво случайно съвпадение след три дни е Девети май - Денят на победата над фашизма. Шейсет и шест години ни делят от 1945-а, когато беше сложен краят на Втората световна война и (дал милиони жертви) светът си отдъхна след тежките изпитания, на които беше подложен заради амбициите на завоеватели, желаещи да покорят света.
Историята ни учи да не забравяме черните й страници, за да не допускаме човечеството отново да напише подобни. А те биха били (и всъщност стават) далеч по-страшни, защото науката и техниката препускат напред във времето и за съжаление не винаги с благородни намерения, колкото и да се афишират такива... Пораженията, нанесени и на нашата страна от войната, обаче не попречиха на родните пещерни русофоби и антикомунисти да се опитат да отрекат съществуването на фашизма у нас. Дори не само у нас. И едва ли не да оставят невероятните му жестокости в сянката на осъдените от всички ни също безумни сталински извращения на един светъл идеал.
Навярно като естествена реакция на това, особено ме впечатли видяно от мен предаване по някаква руска телевизия, на което случайно попаднах. В него малки деца от голямата страна - трогателно за всеки непредубеден човек и с респектираща зрялост за възрастта си, изразяваха своята почит към дядовци и прадядовци, загинали във Втората световна война, защитавайки Отечеството. С нескривано вълнение малчуганите четяха последните им писма от фронта до най-близките за тях хора, или доставените в домовете им кратки жестоки съобщения за паднали в бой за Роднината герои. Русия отдавна вече е тръгнала по друг път на обществено развитие, но тази, напоена с кръвта на бранителите й, земя е същата.
Неволно у нас, днешните хора, идват разсъжденията за нападение и защита, за вероломно нашествие и справедлива отбрана. За всички човешки и нечовешки прояви в международната политика. За безбройните разумни и необмислени прояви, които съпътстват всяка война. Логично си спомняме за неуспеха на Русия в съседния й Афганистан (преди години) и за немалкото опити на други държави да въдворят хуманност в далечни от границите им страни. Нямам предвид сегашната грижа на световната общественост да озапти един разглезен от петролните си милиарди самодържец (пръкнал се в съвремието ни сякаш от приказките) като Кадафи, който посегна със груба сила на собствения си пробудил се народ. Ние, българите, и лично сме засегнати от неговия режим - с тежкото, довело до смъртни присъди, обвинение, че наши сънародници, вместо да си вършат хуманната дейност, са заразили либийски деца с неизлечима болест...
Но и други мисли и сравнения ме спохождат. Няма ли разлика между това, че руски бойци са загинали, защитавайки своите родни Москва, Ленинград или Севастопол, а наши момчета не се завърнаха живи в Родината си от земи, на които за първи път стъпваха. Случайно ли е това, че съветските поети и писатели, композитори и кинематографисти посветиха на Великата отечествена война гениални творби - от незабравимите, стихове и песни ("Жди меня и я вернусь...") през филми като "Летят жерави" до "Ленинградската симфония" на Шостакович!
И вместо да общуваме повече с такива безсмъртни, очовечаващи ни с въздействието си творби, ние непрестанно се натъкваме (обикаляйки многобройните телевизионни канали) на унижаващи човешкото достойнство кадри. Или сме принудени да се информираме за поредното безпардонно вмешателство на американския посланик, който непрестанно пъха гагата си под националния ни юрган и като родна баба ни учи как да живеем. Може би ще извоюва и построяване на паметник на онези, които сипеха бомби над къщите и главите ни. И оставиха у мен един от най-ярките спомени от детството ми. А би трябвало паметта ми да пази по-светли картини.