Представяне на книга без хвалене
/ брой: 63
Неотдавна излезе нова книга на литературния критик Николай Петев, който в момента е председател на Съюза на българските писатели. Тя носи заглавието на текста, поместен в нея - "Не ме ли помниш...", и веднага след появата си имаше представяне в една от залите на НДК. (Отварям скоба, за да спомена колко благороден е жестът на ръководителите на Двореца на културата, които приютяват на територията му редица културни събития като годишнини на автори, хвалене на нови книги и различни други празници. Без тях бихме се чувствали още по-бедни и пренебрегнати. А не всички заслужаваме това.)
Та отивам аз на представянето на книгата на Петев и срещам на улицата моя приятел - известния композитор и шоумен Хайгашот Агасян, който неизвестно защо започна да ми обяснява, че късно разбрал, че бил поел вече друг ангажимент и няма да може да присъства. Думите му ми прозвучаха като излишно, сбъркало адреса си извинение и аз уж на шега го успокоих: "Не се притеснявай, Хайго! Там и без това ще бъде пълно с подмазвачи. Ето и аз отивам." Сетих се за тези си думи, които точно Хайго не заслужава, когато седнах да пиша настоящите редове. Ще поема риска да продължа.
В залата обаче предвидливият Николай Петев сам "изпълни" цялата програма (прочете няколко есета от книгата) и не даде никаква възможност на желаещите да му се подмажат с похвали, които щяха да бъдат заслужени и все пак будещи подозрение. Аз ще го направя тук и то след като прочетох "Не ме ли помниш..." Книгата е събрала между кориците си два раздела - есета или нещо подобно (защото литературната теория още не е измислила точна дефиниция на жанра есе) и портретни скици на редица писатели (твърде разнообразни, за да търся жанра им).
В първия раздел виждаме автора българин, който се вглежда наоколо и в себе си, обръща се към баща си и към малката си дъщеричка и неусетно ни кара да споделим мислите и вълненията му за ценното в живота край нас и в това, което вършим. Още в първата есеистична миниатюра той сравнява творчеството, съзиданието с никнещата под небето трева, а тленността на тази трева, обречеността на художественото авторство, със заплахата от идващия косач... Зад привидно делнични случки и разсъждения Петев разкрива пред нас значими истини за битието или поне ни насочва вниманието натам. Понякога може да не открива Америката, но ни подсеща за тези истини по добър и самобитен художествен начин.
Портретните скици на писатели са много и се учудих от голямото разнообразие, с което са написани. Това донякъде се обуславя от предназначението им - изречени слова, предговори към книги, критически статии и други, и все пак Петев постига разнообразието с голяма изобретателност освен с начетеност, добронамереност, умение с малко думи да каже много верни неща, чувство за хумор, когато е уместно да се прояви, и т.н. Излишно е да говорим, когато разлистваме книга на доказал себе си писател, за стил, език и други пренебрегвани днес достойнства на прочетеното.
Още нещо ме впечатли - книгата (авторът) разказва за писатели от различна величина, без да ги подрежда по ранг. Предпочитанието към творчеството и личността на този или онзи творец е вложено между редовете така, че никой да не се чувства подценен. Някои миниатюри са написани направо с фамилиарен тон, което придава емоционална окраска на книгата.
И едно весело признание - почувствах се ощетен, че няма страничка за мен и дори си зададох въпроса "Какво ли би написал авторът за моите измишльотини?" Което означава, че мнението му не ми е безразлично. Затова пък писателите, за които е отделено място, а те съвсем не са малко, могат да са доволни от казаното за тях в такава книга. Особено когато днес оперативна критика почти няма, не се публикува (навярно не се и пише), или е принизена до шаблонни рекламни текстчета, еднакви за роман, козметика или екскурзия в чужбина.
Не можем да изискваме от Николай Петев да посвети дори по страничка на целия многоброен писателски състав, но не като упрек, а като констатация ще споделя, че би ми било интересно да прочета негови редове и за някои мои любими автори, за които не е имал повод да пише. Нека му оставим време обаче да се докосва и до световната и нашата класика. Това също би ми било интересно.