Падение на мониторинга

Падна ми. Мониторингът. 

Пред очите ми падна. Тъкмо да мина, засилил се бях дори, очите ми - опрени на предното стъкло, краката - на газта, фучах от страст и дръзновение... А той се стовари без предупреждение пред носа ми, същият, дето се размаза от спирачките; като бариера се спусна този мониторинг, като мрак през зимата.

Да, именно - като бариера падна мониторингът. И сега вече няма мърдане - или назад да обърнеш, ако нямаш нерви да чакаш, докато светне зеленото и вдигнат бариерата, или напред, против правилата. Най-много да те блъсне влакът, ако форсираш напред, голяма работа. Влакът ще мине и ще замине с теб или без теб, а бариерата може и да не я вдигнат никога, щом веднъж е паднала. 

Решавам да чакам, аз така правя през последните тридесетина години. Може пък да го вдигнат тоя паднал мониторинг. Щом е турен да забранява и да следи зорко правилата, значи е с грижа към хората създаден. Въпреки че, ако се налага да сме честни, не че е нужно, ама ако трябва - ще се съгласите, че без бариери правилата повече се спазват. Тия бариери са принуда, не стига, че веднъж ти запрещават това или онова на нормативна хартия, ами и ти налагат физическа невъзможност да съгрешиш, ако си взел такова правилно и информирано решение. Това е двойно ограничаване - един път те замерват със закон, втори път те преграждат с мониторинг. Плащаш двойно, ако нарушиш едното или другото. Не е по-добре и да ги спазваш, в такъв случай ще погинеш я от глад, я от глупост.

По-добре си беше с вдигнат мониторинг. Все едно някой ти е вдигнал мерника - не смееш да шаваш много-много, току виж те стрелнали с някой доклад. Те докладите на европейските са все като халосни патрони, ама все пак шум произвеждат, пушилка става. А сега с паднал мониторинг пак си е същото, мътните да го вземат: висиш като сопол или като досъдебно производство, не смееш да мръднеш, понеже не знаеш в каква посока. Напред е противозаконно, назад е безпътно. От закона не те е страх, него никой не го спазва, пък и стане ли сакатлък, ще си платиш, ама проблемът е, че с паднал мониторинг става неудобно очевидно що за стока си: вече на никого не му пука за теб, всички са вдигнали ръце и не ги е еня накъде ще вървиш и дали изобщо ще вървиш. Ако искаш, и на релсите застани, щом така ти е угодно на представата за свобода.

Най-лошото е, че влак не се задава, то нали БеДеЖето отколе все едва крета, предфалитно е горкото, та и железниците му оредяха; а мониторингът пред мен спуснат си стои. Категорично и безразлично. Падна  пред очите ми. И в очите ми падна. Замалко да мина отвъд и вече да бъда свободен като прериен вълк или поне като медия... но не стана. Малко още ми трябваше, на сантиметър от успеха бях, обаче кантонерката, тази жена с ухилен, регламентирано доволен и злобен вид на обединена Европа, спусна мониторинга пред носа ми и бариерата лопна като мандало.

"Бррръъънн-ц!" - изсвистя някакъв писклив звън от усилвателя на светофора. Ако си недоскив или сляп, което се предполага при шофьорите, звукът те предупреждава, че мониторингът е паднал. Вече никой не се грижи за твоята безопасност. Решиш ли да нарушаваш правилата, за твоя сметка си е. Ще те връхлети влакът, независимо кога и дали ще дойде и без да пита quo vadis. Влаковете приличат на нещастието, винаги идват, когато не ги очакваш. Такова е разписанието им в България.

Безочлива работа. Да ти падне мониторингът пред очите. И в очите да ти падне. А сега? Quo vadis?