Зад фасадата
Независимост?
/ брой: 218
Нашият провинциализъм в историографията често пъти се представя под формата на патриотизъм. Това се отнася и за Независимостта, чието обявяване все пак не е уникално събитие в балканската история и то е неизбежно постигнато дълго преди нас от останалите балкански страни. Ако има някакво изключение, то е, че при нас независимостта е осъществена по мирен начин и това като че ли стои като отрицание на малко изкуственото войнолюбие в нашите представи за национална независимост.
От друга стана, независимостта не е самоцел. Тя е фраза, която, подобно на демокрацията, може да има многозначно съдържание, понякога - дори негативно. Защото няма нито политически деец, нито личност, които да не се обявяват за независими и в същото време много често да действат изцяло под нечии внушения, понякога и диктат. С българската независимост като финален акт на процесите от Априлското въстание насетне българите се присъединяват към останалите европейски народи. Ние сме последните от поне дотогава съществуващите държави, които обявяват своята независимост в една кооперативна ситуация между Австро-Унгария и Русия, защото Австро-Унгария тогава присъединява окончателно към себе си Босна и Херцеговина. Когато говорим за тези събития, не трябва да забравяме, че освен изкуството на българската дипломация тогава, което никой не отрича, разбира се, е имало договорка между Русия и Австро-Унгария - последната да анексира територията на Босна и Херцеговина, която й е дадена само за временно управление според Берлинския договор, а България да стане независима. Независима не само с това, че нашият княз става цар, а и с това, че в юридическо отношение става равнопоставена на останалите европейски държави и в същото време окончателно се отървава от финансовите тежести, които са й наложени като васална на Турция дотогава държава.
Възможността това да стане е осигурена от Русия. По времето на кризата с КТБ се говореше за схемата - имаш да ми даваш 5 лева, аз имам да ти давам 6 и прехвърлям дълговете. Нещо такова предприема Русия в онова време, като отново показва своята добронамереност към България. И тези, които твърдят, че след Съединението през 1885 г. руско-българските отношения стават завинаги влошени и Русия става наш враг, изобщо нямат основания за това. Да оставим дори паметниците, градени по същото време - пред парламент, зад парламент, на Шипка, Шейново, в Казанлъшко, костниците в Плевен и пр., но след това руско-българските отношения достигат най-добрата си точка на сътрудничество през 1911 г.
Независимостта е условие, а не е самоцел. България в годините след Независимостта доказва, че когато вземаш самостоятелно решение, това не означава, че то е велико и значимо. Повечето ни съдбоносни решения са взети в състояние на условна независимост. Но все пак да не забравяме, че допреди 25 години разменяхме буркани срещу газ и нефт и според мен това бе нелоша сделка в условията на тогавашната независимост. А днес сме загубили всичко.
Така че, независимостта е предпоставка за мъдрост, а не е гаранция, че като я постигнеш сам, това ти носи благоденствие, успехи и перспективи. Това не разбират нашите коментатори - че в крайна сметка независимостта е естествен закъснял продукт от едни усилия и именно поради това датата 22 септември не е чествана и преди Девети, и преди Десети, нито пък е възпявана в нашата литература, нито озарява нашата култура. Тя е само едно условия за по-нататъшен възход и това нейно значение никой не оспорва.
Други държави днес защитават независимостта си, а ние я разбираме със странната философия, че друг някой трябва да ни я осигури. Гърците се сражаваха 7 години с турците, те направиха за смях италианската армия по време на Втората световна война, те осъществиха заедно с Югославия едно от най-големите съпротивителни движения в Европа срещу нацизма. Историята на България преди всичко е една верига от по-малки или по-големи зависимости. Заради това днес виждаме, че една зависимост беше заменена с друга, не по-малко тягостна като психология и не по-малко губителна като състояние и перспектива. Днес, както никога досега, признанието от чужбина придобива морална, политическа, психологическа и дори юридическа форма. Изразите "Така искат от ЕС" или "Така е в чужбина" при нас имат неумолимо значение. Самият факт, че някои партии официално се хвалят с подкрепа от чужбина; че у нас много, много организации, които изкарват другите неевропейци и недемократи, пряко, официално, открито и щедро са финансирани отвън, говори, че независимостта е условно и разтегливо понятие, особено днес. Да погледнем примерно кои са последните ни външни министри - ами те преди това, а вероятно и след това, са на служба на чужди институции и каузи. И в днешното ни състояние ние доста срамежливо споменаваме думата независимост по простата причина, че много добре знаем, че не сме независими.