От дума на дума, та в... ДУМА
Не бива да ги забравяме!
/ брой: 298
Мнозина от културните дейци и творци, с които сме работили заедно или сме познавали, или поне сме се радвали (натъжавали или смеели) на направеното от тях, вече не са между нас. Един от тях е кинорежисьорът Володя Янчев. Когато видях в календара си, че има годишнина от неговото рождение, без всякакво колебание реших да посветя това си антрефиле на него. По-точно на неговото творчество, разсмяло навремето всички кинозрители, особено любителите на комедията, на която той беше безспорен майстор.
Владимир Радославов Янчев е роден на 30 декември 1930 г. в Москва и умира на 1 юли 1992 г. в София. Завършил е кинорежисура във ВГИК (Всесъюзен държавен институт за кино) в Москва. Син е на професор Радослав Янчев, български емигрант, един от малкото успели да надживеят сталиновите репресии в тогавашния Съветски съюз, въпреки че са били интернирани и подложени на много от тях.
По-късно, вече утвърден български кинорежисьор, Владимир Янчев (малко ми е смешно да го наричам така, защото всички негови приятели и познати му казвахме Володя) също преживява тежки моменти (изключен е от партията) заради изказвания, след едно свое посещение на тогавашната "размразяваща" се преди нас от догматизма Чехословакия.
Изненадах се, когато видях в сламките, които използвам, че Володята е режисирал осем български филма, някои от които заслужаващи висока оценка. Толкова много - кога успя, след като често го засичахме в своите младежки компании! Все ми се е струвало, оказва се напразно, че това общо взето дребно момче, разказващо вицове, е отдавало повече от времето си на приятелски сбирки и купони...
А той, дори без хората, между които се е движил, да забележат това, е изрежисирал осем игрални пълнометражни филма. Ето ги: "Любимец 13" - 1958 г., "Бъди щастлива, Ани!" - 1961, "Невероятна история" - 1964, "Старинната монета" - 1965, "Първият куриер" - 1968, "Откраднатият влак" - 1971, "Последният ерген" - 1974, и "Топло" - 1978.
На половината от тях режисьорът Володя Янчев е и сценарист. Нещо повече - по едно време лежеше в болница и се оказа, че и там не си е губил времето: след излизането си публикува повест, не й помня името, но беше много хубава и из болничния живот.
Има нещо хубаво в това, че приятелите и познатите на Володята се изненадват, когато разберат, че той е починал едва на шейсет и една години. Всички го помнят енергичен, без атрибутите, които животът слага на превалилите половината си съществуване хора. Навярно чувството му за хумор е способствало за това. Онова чувство за хумор, което той щедро вложи в смешните си филми. И в живота си.
Още първият му филм - "Любимец 13" - завладя публиката. Не само най-популярните за онова време киноартисти Гинка Станчева и Апостол Карамитев са причина за това. В сценария (написан заедно с Любен Попов) и особено в постановката имаше моменти, които напомняха смешната действителност на запалянковщината и същевременно се извисяваха над нея. Преливащо чувство за хумор изпълва и филмите от зрелостта на режисьора - "Последният ерген" и "Топло".
Помислете само - кой от нас, читателите на вестника или зрителите на кинопрожекции, не е мамен поне веднъж от мними и истински майстори? Отговорът на този мой въпрос се съдържа, изказан по най-детайлно разработен начин, във филма "Топло"... И ние, смеейки се на героите и техните беди, се смеем на себе си.
Неслучайно филмът "Топло" беше вмъкнат и в редица международни кинокомедийни класации. Неслучайно този, както и някои от другите негови филми, сега да ни ги покажат, ще се заливаме от смях, смеейки се на себе си... Защото ако вземем да броим моментите, на които най-много сме се заливали от смях, те ужасно приличат на подобни моменти, които сами сме преживели.
Кадри от "Любимец 13"