Трудът в България е силно подценен

Разглеждам нормалното заплащане на труда не само като средство за нормално възпроизводство на работната сила в рамките на домакинството, но и за осигуряване на икономически растеж в национален мащаб. Защото работната заплата и пенсиите формират преобладаващата част от доходите, а доходите са икономическата основа на платежоспособното потребителско търсене и потребление. Индивидуалното потребление у нас формира 67% от БВП през 2011 г. То е главният източник за икономически растеж. Без растеж няма допълнителна заетост и доходи. Никаква политика по заетостта и доходите не може да постигне това, което прави икономическият растеж за увеличение на заетостта и доходите.

 Пазарните фундаменталисти не се интересуват от заетост и доходи като целеви показатели на стопанската дейност. Важни за тях са само няколко макрофинансови показателя: ниска инфлация, балансиран бюджет, нисък публичен дълг и т.н. Напоследък някои наши пазарни фундаменталисти са принудени от икономическите реалности да направят  

 привидна отстъпка

 като разпространяват мита, че важна била заетостта, а не доходите. Нищо подобно! Еднакво важни са и двете. Те са две страни на една и съща монета. Нима е възможна трайна заетост без нормално заплащане! Кой би се съгласил да работи без заплата или с мизерно заплащане? Как ще се възпроизвежда работната сила, ако работникът не притежава необходимия минимум от доходи за издръжка на своето семейство? Как ще се постига растеж на БВП, ако няма доходи или те са мизерно ниски и не осигуряват допълнително потребителско търсене и индивидуално потребление?

 Свързан с горното е и проблемът за минималната работна заплата. Пазарните фундаменталисти твърдят, че това е административна мярка, която ограничавала предприемачите да създават работни места. Това също не е вярно. Между минималната заплата и създаването на нови работни места няма пряка причинно-следствена връзка, защото тук влияят и много други разнопосочни фактори. Казват, че регулирането на работната заплата трябва да се предостави на пазара. Питам - на кой пазар? Нормален пазар и еквивалентна размяна може да има само при равностойни позиции на пазарните участници. Нима някой може да докаже, че в България има нормален пазар на труда, когато официалната безработица е над 12%, а заедно с обезкуражените 330 хил. души е над 20%. Да добавя ли един милион българи, прогонени от неволята да търсят препитание в чужбина. Представяте ли си каква би била причинената от разрухата на реставрацията сумарна безработица, ако не съществуваше този отдушник към чужбина. Тя щеше да достигне 45-50%. Такава социална катастрофа не сме преживявали дори след войните през миналия век.

 За какъв пазар на труда можем да говорим в тази ситуация? Примерите за масово изнудване на слабия пазарен партньор - работника, от силния партньор - работодателя, са стотици хиляди. Останалият без работа човек с гладуващо семейство е принуден да се съгласи и на мизерна заплата, подценяваща силно неговия труд. Много често дори и това работникът получава със закъснение от много месеци или бива изгонен, без да получи стотинка. Търговският закон не защитава вземанията на работника и при фалит на предприятията. При това положение държавата трябва да прилага някакви защитни мерки за беззащитния работник. Минималната работна заплата е такъв инструмент. Отделен въпрос е доколко нашата държава наистина го прилага.

 Напоследък пазарните ни фундаменталисти начело със Симеон Дянков сервираха нова арогантна идея - диференцирана по райони минимална работна заплата, която щяла да спомогне за повишаване на заетостта и на растежа.

 Върховна глупост!

 Същите хора, отявлени противници на централно определяната минимална работна заплата, която била непазарен инструмент, сега настояват за диференцирана по райони минимална заплата, която е още по-малко пазарен инструмент.

 На същото основание би трябвало да се въведат диференцирани по райони цени поне за насъщните продукти и услуги, диференцирани данъци, диференцирани лихви по депозитите и кредитите, диференцирани пенсии, диференцирани цени за лекарства и медицински услуги и т.н. Подобна регионална диференциация може да се прилага само в огромни държави с федерално устройство: Китай, Индия, САЩ, Бразилия, Русия и т.н. Представяте ли си какъв хаос би създало това в България. За тези пазарни фанатици изглежда е най-добре работниците да работят ангария и да не се ползват от никаква защита. Това могат да предлагат само храненици на щедри западни фондации, откъснати от житейските реалности в България. Кабинетни личности, които никога не са вземали или участвали във вземането на решения, засягащи живота на стотици хиляди и милиони хора. Изключението е Дянков, но знаем какви недомислия ни сервира той вече четвърта година.

 Чиновници на МВФ и Световната банка, а и наши пазарни фундаменталисти, често ни убеждават, че заплатите не трябва да се повишават, защото това пречело на подобряването на конкурентоспособността на икономиката. Залъгват неосведомените, че ниските заплати повишавали привлекателността на страната ни за преки чуждестранни инвестиции (ПЧИ). Това също не е вярно и последните години го потвърдиха. Няма един единствен фактор, който определя привлекателността на една страна за ПЧИ. Тук действат десетки разнопосочни фактори. При равни други условия, колкото по-бедна е една страна, с по-ниско заплащане на труда и по-нисък дял на компенсациите на наетите в структурата на БВП по метода на доходите (на което ще се спра след малко), толкова по-невярно е такова твърдение.

 Как може да се приписва решаваща роля на заплатата за конкурентността на продукцията, при положение, че разходите на нашите работодатели за труд в общите разходи за дейността им през 2010 г. са били: в добивната промишленост - 21,2%, в преработващата промишленост - 9,5%, в производството и разпределението на електрическа и топлинна енергия - 5,7%, в строителството - 9,1%, в търговията и ремонта на автомобили - 4,8%, в транспорта и съобщенията - 16,1%, и т.н. През изминалите две години те не са се променили съществено. Конкурентоспособността се определя от над 100 показателя и заплатата е само един от тях. Колкото по-нисък е нейният дял в себестойността, толкова по-слабо е влиянието й. В нашия случай то е почти нулево.

 Моите изследвания по конкурентоспособността на нашата икономика го потвърждават. В последния годишен доклад на Световния икономически форум по конкурентоспособността България е на 62-о място по обща конкурентоспособност, но по 78 показателя (от общо 111) сме след 61-о място, а по 39 най-важни показатели - след 100-ото място от обхванати в обзора 144 страни. По наличие на учени и инженери сме на 98-о място, по наличие на най-нови технологии във фирмите - 98-о, по взаимоотношения между работодатели и работници - 103-о, по уповаване на професионално управление - 106-о, по трансфер на нови технологии с ПЧИ - 106-о, по зачитане на правата на собственост - 115-о, по качество на базовата инфраструктура - 115-о, по връзки между наука и практика при внедряване на новости - 117-о, по квалификация на персонала - 118-о, по усвояване на технологиите във фирмите - 125-о, по организирана престъпност - 127-о, по изтичане на мозъци - 128-о, по качество на пътищата - 129-о, по разходи за аграрна политика - 130-о, по ефикасност на корпоративните бордове - 132-о. Ето къде са причините за ниската конкурентоспособност на нашата икономика, а не в заплатите.

 Много важен фактор

 за успешното развитие на всяка страна е балансираното третиране на труда и капитала от държавата. Всякакви реверанси на едната страна за сметка на другата създават напрежение, нарушават социалния мир и пораждат непредвидими икономически и други последствия. Прилагайки принципите на консервативните икономически школи през последните двадесетина години, почти всички български правителства прекаляваха с реверансите си към капитала за сметка на труда. Тази едностранчива политика отиде много далече в областта на доходите и данъците.

 Напоследък често чувам призиви от представители на работодателски организации, че повишаването на работните заплати трябва да става в съответствие с повишението на производителността на труда. Много правилно! Ако трябва да съм още по-точен, прирастът на производителността на труда трябва да изпреварва леко прираста на средната заплата. Например, ако производителността на труда нараства с 5%, средната заплата да се повишава с 3,5-4,0%. Разбира се, тук говоря за правилно изчислявана производителност и средна заплата, а не както става сега у нас.

 Питам обаче, защо тези хора мълчаха 20 години, когато обществената производителност на труда у нас, изчислена като БВП на човек от населението или брутна добавена стойност на заето лице, нарастваше почти два пъти по-бързо от средната работна заплата? Още по-голяма е разликата спрямо пенсиите. Нима тогава не действаше правилото за координирано повишение на производителността на труда и на средната работна заплата? Или мълчаха, защото с помощта на държавата отнемаха част от полагащото се на работниците като заплата и го превръщаха в печалба, злоупотребявайки с пословичната търпеливост на българите. Това доведе до драматично подценяване на труда в България.

 Грубото нарушение на логиката на изменение на производителността и на заплатата се потвърждава и от намаляването на дела на компенсациите на наетите в БВП, изчислен по метода на доходите, особено през последните години. През 2010 г. те са били 38,48% от БВП, през 2011 г. намаляват на 37,16%, а за първото полугодие на 2012 г. по експресни данни са около 35%. Тук тревожат две неща: първо, делът на заплатите намалява застрашително, и второ, ние все повече се отдалечаваме от европейските и се приближаваме към африканските стандарти по този показател. При 37,16% у нас през 2011 г. той е 49,19% в ЕС-27, а сезонно изгладените данни за ЕС показват 54,13% от БВП. Това потвърждава заключенията за силното подценяване на труда в България, показано по първия метод.

 До същия извод достигаме

 и по трети метод. Обществената производителност на труда у нас, измерена като БВП на човек от населението, за 2011 г. е 45% от равнището на същия показател в ЕС-27, а средната брутна работна заплата в индустрията и услугите у нас е била 25% от същия показател в ЕС-27. Ако се прилагаха европейските стандарти за оценка на труда, изразходван за производството на единица продукт, нашата средна заплата би трябвало да е около 40-45% от европейската. А тя е почти два пъти по-ниска.

 Тази крещяща несправедливост трябва да се поправи. Това не може да стане веднага. Тя ще се коригира, ако през следващите десетина години заплатите у нас нарастват по-бързо от производителността на труда. Трябва да се осъществи коригиращ преразпределителен процес, обратен на този от последните двадесетина години. Работодателите следва да върнат на работниците онова, което са им отнели досега. Това ще бъде вътрешно преразпределение на доходи от печалба към заплати от един пазарен субект на друг, а не в макроикономически план. Държавата трябва да стане гарант за поправяне на тази драстична социална несправедливост. Трябва да се изработи технология за осъществяване на този процес и той да започне веднага. Синдикатите трябва да настояват за това.

 --------

 Разширен вариант на изказване на кръгла маса на КНСБ по "Заплащането на труда в България - предизвикателства и перспективи", 7 октомври 2012 г.