Световете и на двете ми рождения са цели мироздания

Петър Андасаров е роден на 16 юли 1937 г. в с. Елешница, Разложко. Завършил е Учителския  институт "Св. Иван Рилски" в Станке Димитров (Дупница) и СУ "Св. Климент Охридски", специалност българска филология. Член е на СБП, СБЖ, СПБ. Бил е консултант по поезия на в. "Народна младеж" и е завеждал редакцията "Художествена литература" на издателство "Народна  младеж". От 1994 г. е директор на в. "Застраховател" към ДЗИ. Автор е на множество книги, сред които "Нося те в очите си", "Преди да ви повикам", "Слънце между нас", "А ме боли от нежност", "Ти освети небето на душата ми", "С очи те търся", "А е толкова рано за сбогом" - повест. Някои от тях са превеждани на руски, английски, френски, немски, японски, арабски и на езика дари. Поетът Евтим Евтимов пише: "Болка и радост, затишие и буря, среща и раздяла, приятелство и предателство, пътуване и завръщане, заключени в стиховете, потвърждават, че за него поезията е съдба. Това е за мен големият поет, приятелят и човекът Петър Андасаров."

- Тази година чествате 75-годишен юбилей. От кои корени израства човекът и поетът Петър Андасаров?
- От корените на моето рождение. А то е в диплите между три велики, с различен характер планини - Рила, Пирин и Родопа. Там, в шепите на родното ми село Елешница е огласил света детският ми плач, после от родословното ни дърво израства филизът на детството ми, за да проходи то с младостта ми и аз - човекът със свои мечти, съм тръгнал по земята, търсейки своята вярна посока. Към своята Съдба. Там, в последните гънки на Западните Родопи, пред погледите на Рила и Пирин още живеят следите на моето рождение и на моето прохождане. А ми се струва, че там е и родното място на твореца Петър Андасаров. Защото творческото начало, творческата енергия са закодирани в гена на личността. За това ми дава пълно основание следният случай, който никога няма да забравя. В четвърто отделение на прогимназиалното училище "Братя Миладинови" в Елешница често излизахме на разходка по местности като Чанковото или Пешчурата. Извеждаше ни благородната наша учителка Старирадева. Един, ден като се върнахме в класната стая, тя ни постави задача да напишем свободно съчинение, като опишем какво сме видели и почувствали по време на тази разходка. Всички предадохме своите съчинения. На другия ден още в първия час тя ме извика пред черната дъска и прочете на глас моето описание. Там имаше следното изречение: "В шепите на гората минзухарчетата горяха като запалени огънчета." Тя ме похвали пред всички и ме прегърна. И днес си мисля, че това е началото, зародишът на моето творческо умение и на обявената след години Андасарова метафора в съвременната българска поезия. Но за зрялото начало на моята творческа личност определено смятам, че е пак в последните западни дипли, но на Рила планина, в полите на Станке Димитров (днес Дупница). В заключение бих казал, че световете и на двете ми рождения са цели мироздания в моя вече 75-годишен живот. И аз съм щастлив, че съм гледал и пътувал в тези безкрайно мамещи ме многоцветни светове, нетърпеливо задъхан и с почти безсънени очи.
- Автор сте на 27 книги с поезия за възрастни и за деца, и с художествена публицистика. В едно от вашите емблематични стихотворения "Такъв съм" казвате: "...живея в този свят не винаги обичан." Кои са преломните години в творческия ви път?
- В миналото, особено в началото, не съм и съзнавал, че имам свой творчески път. Но когато почувствах трепета на думите и чух гласа им в поетичен строй, започнах да осъзнавам, че съм поел в своя си посока към храма на творчеството и се оказах съвсем естествено в горещата ковачница на словото. Нея, за моя радост и за мое щастие, не съм напускал никога, в нея съм и днес. А преломните години или моменти се отнасят именно към различните периоди от моя творчески път. Съвсем тъничък, подобно изпредена нишка, е в самото начало - в гимназиалните ми години в Разлог, където "пропътувах" през много светове на книги от български и чуждестранни автори, тайно съчинявах първите си стихове, някои от които се появяваха в стенвестниците върху стените на коридорите на гимназията "Владимир Поптомов". Окуражаваха ме учителите по български език и литература, особено младата тогава Захова. Истинският преломен момент бе решаващият период в Учителския институт в Станке Димитров в годините 1959-1971-ва. Тук попаднах в изключително благотворна среда в един крайно интересен град с културни и революционни традиции. Като на млада овошка, устремена към слънцето и към небето, животворната творческа атмосфера силно ми влияеше, за да ускоря крачките си по моя личен творчески път. Имах и своите примери - следи бяха оставили Васил Акьов и Иван Тренев, в тукашния литературен кръжок "Димчо Дебелянов", на който по-късно бях и председател, членуваха авторът на една стихосбирка Константин Мазников (Антонов), чудесният лирик Христо Джонев, Димитър Славов, Васил Пигов, Борис Хаджийски и моя милост, които издадоха през годините свои книги, а аз бях приет и за член на Съюза на българските писатели през 1978 г., когато вече живеех и работех в София. В студентските времена тук бях под изключително благотворното влияние на преподавателката ми по български език и литература Тодорка Владимирова, по-късно професор във висше учебно заведение и в научен институт в София. В кръжочните години, години на сериозно мое израстване, общувах с преподавателите в института, разбира се, по литература - Боян Кастелов и Васил Пернишки. Особено силно бе приятелството ми, често задочно, с един силен ерудит, искрен оценител на моята поезия - Стоимен Зафиров. И бе съвсем естествено да прекрача голямата литература с първа книга, която дочаках именно в този град. Съдбовно ми бе помогнал за появяването на моята първа стихосбирка "Нося те в очите си" поетът и редакторът в пловдивското издателство "Хр.Г. Данов" Христо Ганов. Оттук хванах последния вагон на последния влак по моя творчески път, с който пристигнах в София през 1971 г. и настигнах поетите от моето поколение, за да заживея истинския и пълноценен литературен живот из редакции на вестници и в издателства. И влакът на моята творческа съдба тръгна по своя коловоз, за да изживея невероятно интересни срещи по следвалите и продължаващи спирки и гари. Срещи с мои колеги и почитатели, с книги и нови приятелства. Да, това бе най-големият, решаващият прелом по дългите ми трудни творчески пътища. А най-преломното време е заключено в обидния за всички българи преход след псевдодемократичните промени. Творецът бе обезличен, унизен и натикан в ъгъла на задния двор на обществото. Той е изтикан от неуки и незнайковци, от интриганти и насилници духовни, от грубяни и некадърници. Зърното творческо е дълбоко заровено в сметта на нацията, но и оттам то ще покълне един ден. Слава Богу, аз оцелях и продължавам да оцелявам като други мои събратя в полето на честта. С труд и с вярност към заветите на истинските българи на духа.
- В книгата "Като дългото ехо на песен" сте посветили стихотворението си "Поет" на Никола Йонков Вапцаров. Какво е отношението ви към него и кои са вашите първоучители?
- Това е първият поет, чийто въздух съм дишал още в юношеско време. Родният град на Вапцаров - Банско, е през един баир от моето родно село Елешница. От най-високото място на "Дъбовец" гледах с ненасита къщите на този колоритен град и един ден баща ми ме заведе в неговата прегръдка. Бях чел едно-две стихотворения от великия му син Вапцаров. Те са и първоучителите ми, техните стихове: "Пролет моя, моя бяла пролет...", "Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира..." на Ботев, "Вятър ечи, балкан стене..." на Чинтулов, "Две хубави очи, душата на дете..." на П.К.Яворов, "Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне..." на Димчо Дебелянов и още няколко, също велики майстори на словото, с извисени и богати сърца и души.
- Актуална ли е и в днешното бездуховно време мисълта ви от стиховете "Като лука в земята сме и както да ни газите все повече, все повече растеме"?
- Днес тази моя мисъл е най-актуална. Защото тъмни сили и безличия, безуховници и бездарници газят духа ни български по-грубо и от фашистки ботуш! Но както е и в стихотворението ми - духът български все по-жив е и все по-нависоко ще расте. Един ден той отново ще освети пространствата на България!
- Г-н Андасаров, да се страхуваме ли и днес, ако сърцето ни се превърне в кръстопът, когато сбъркаме посоките на чувствата, както предупреждавате в едно кратко свое стихотворение?
- Страшно е, наистина е страшно, допуснем ли това. Особено в решителен, в съдбовен момент. Сърцето ни трябва да е единствено извор на енергия за слънчевата, за вярната посока на живота ни. Но никога и кръстопът! И то кръстопът на чувствата, когато сбъркаме тяхната посока. Защото грешната посока отвежда към непреходимите мъгли на заблудите, на Нищото. Или в празните пространства, изпълнени с въздух без кислород и озон. Поради което угасват мечтите ни и замръкваме в прегръдката на болката. Болката, която няма край!