Струва ли нещо човекът в България?

Ще използвам езика на сегашната икономическа система, за да попитам: колко струва днес човекът в България, каква е средната му цена на борсата? Нали у нас всичко вече се купува и продава: жени, деца, футболисти, здраве, образование. Цената на стоките и услугите, съобразно законите на икономиката, се определят в крайна сметка от търсенето и предлагането, а не само и дори не толкова от вложените в тях труд и материали и от тяхното качество. Т.е. важна е "потребителната стойност", а не толкова стойността на всичко, вложено в тяхното производство.
А каква е "потребителната стойност" на човека? Как преценяват дали е необходим или не, дали заслужава вниманието ни и доколко е полезен в сегашните и бъдещите дела? И значат ли изобщо нещо човекът и неговият живот? Записвам тук тези въпроси и се ужасявам от мисълта, че съм доживял да си ги задавам - а на всичко отгоре и да занимавам другите с тях. Но очевидно е дошло времето, когато проблемът за човека, за стойността на неговото съществуване отново придобива болезнена значимост. Ужасното е, че този проблем не е само нравствен. Т.е. да се питаме доколко и дали изобщо днес личността е достойна, морална, дали върши добро и е готова на саможертви заради благополучието на другите. Не, така поставен, въпросът е

твърде демодиран и предизвиква насмешка

Неизмеримостта и цената на човешкия живот, неговата абсолютна стойност, прокламирана от най-дълбока древност и формулирана във всички философски учения, днес вече са поставени под съмнение и дори заменени от цената, която се определя на (срам ме е да го кажа!) всесилния пазар.
Банално е да се говори колко бързо и леко българските граждани изгубиха правото на безплатно образование и здравеопазване, на труд и почивка. Но още по-банално е да се оплакваме, че изобщо не получаваме дори и платено образование и здравеопазване, че сме лишени от правото на труд и почивка. Че и заплати на много места не плащат. Приемам, че икономическата криза е поставила държавата, обществото и икономиката в тежко състояние, в което бедността обхваща все повече социални кръгове. Добре, бедността не е порок и колкото и трудно да е, не е невъзможно да се живее в нея - особено когато те крепи надеждата, че няма да е задълго. Целият народ е беден - как ще правиш самият ти изключение от общото. Макар че изключенията не са малко.
Но аз искам да обърна внимание към една зловеща тенденция в обществото ни, чието начало и разрастване характеризира последните три години. Държавата напълно промени отношението си към човека. Заявената от нея "политическа воля" "да се бори с организираната престъпност" и срещу "корупцията във висшите ешелони на властта" все повече се изражда в погазване на човешките права и

смазване на човешкото достойнство

Не знам защо тази воля не бе още тогава оценена като зла и фалшива, прикриваща други амбиции и намерения, и защо изобщо обществото харесва нейните изтъкани предимно от първични и примитивни страсти носители. Да, на всички ни дойде до гуша от корупцията и всички желаят държавата да покаже, че не е мафиотска и че няма да позволи на шепа яки мъже и жени блондинки да се разпореждат с нея. Добре, борете се, но истински, а не прикривайте злите си намерения с издевателства и всяване на страх.
От първия ден почти на новото управление започнаха арести на "известни хора" - бивши министри, политици, ръководители на държавни органи и ведомства. Маскирани полицаи, въоръжени до зъби, разбиваха врати, чупеха прозорци, прескачаха високи дувари, просваха на пода полуголи мъже, още несъбудили се от нощния сън, тъпчеха ръцете и краката им, крещяха команди, насочваха автоматите си към ужасени деца и обезумели жени. Ще каже човек, че гледа полицейски филм. И какви названия на операциите измисляха само - личи, че авторите им са почти поети: "Наглите", "Октопод", "Медузите", "Лихварите"... А щастливият министър и неговият шеф и покровител гордо се хвалеха с успехите и политическата си воля да изкоренят злото.
Дотук, както се казва, добре. Следствените и арестите почти се напълниха с известни хора.

Премигна надеждицата, че началото предвещава добър край

и родината ни най-сетне ще се избави от ядовете и злините си.
Този път обаче надеждата умря първа, защото повечето от задържаните се оказаха не дотам опасни и съдът прецени, че е по-добре да са на свобода, в домашен арест или под гаранция. Все пак започнаха дела и на първа инстанция някои от обвинените получиха присъди - къде големи и ефективни, къде малки или условни. На следващите инстанции (но непременно след дълги протакания, отлагания и други причини) почти всички бяха или оправдани, или делата им бяха върнати за ново разглеждане заради допуснати сериозни процесуални неточности и грешки.
Някой ще каже: и какво, нали сме демократична държава и съдът е независим. Той не съди по поръчка и не се подчинява на натиск. Слава Богу, че нашият съд е такъв и в затвора не попадат невинни. Да, аз съм съгласен с такава констатация. Но публицистичният патос ме води в друга посока. Там откривам закономерност, която вместо да ме радва, ме плаши сериозно и ме кара с болка да изричам тъжните истини за стойността на човека днес. В цялата работа прозира добре замислена драматургия, подчинена на идеята, че шумът добре прикрива същността (Йордан Радичков казваше, че "араламбене му е майката"!) и в която се развива последователно и закономерно един наистина ужасяващ сюжет. А той е сведен до това да арестуваш някого, който е или твоя потенциална политическа опасност, или държащ бизнес, който не ти се подчинява и не иска да ти служи - да не говорим, че отказва да премине в твои ръце. Тези


опасности се премахват с шумен арест

и с дългосрочна мярка за неотклонение, която да попречи на въпросната персона да изпълнява функциите си и от само себе си да отпадне като конкуренция. На сценаристите е ясно, че делата няма да издържат в съда, но уверени в своята собствена безнаказаност, правят така, че да има някакъв резултат поне на първа инстанция, след което делата да се разтеглят, отлагат и да не се бърза с издаването на присъдата. Междувременно възникват други обвинения, възбуждат се нови дела и така историята става протяжна и с далечен край. Краят идва тогава, когато обществото вече е забравило началото и обвиненията. Пък и действащото лице почти във всички случаи се е простило с политическата си кариера, изгубило е бизнеса си или в най-добрия случай е похарчило много пари, за да доказва невинността си и вече не е никакъв фактор.
Конструирана е не просто драматургия за пропаганда и печелене на точки в Брюксел, а желязна машина, която поема жертвата в острите си пипала и я обръща и мачка, за да я подготви, в случай че не се подчини и не се съгласи да играе ролята, за която е разпределен, за смилане. Това са разпити, изпитания в следствените арести, извеждане и показване с белезници на ръце, охрана от много полицаи, защото се води опасен престъпник. Телевизионните репортажи и коментарите на услужливите журналисти заклеймяват "отрицателните" герои на тези пиеси. Оттук насетне животът на потърпевшите е труден. И как иначе, след като са го отровили и направили непоносим.
Твърде много са случаите, за които тук пиша обобщаващо, за да бъдат случайни и да не са подведени в закономерността, за която говоря. И да не са специално подготвяни и организирани на най-високо място в различните "независими една от друга" власти. Всеки може да попадне в тази машина и да бъде герой на подобна драматургия. Пази, Боже, да не ме забележат и нарочат!
Когато човешкият живот (все едно дали е на богаташ, престъпник или на достоен и невинен човек) не струва нищо или по-точно струва само пари, които преминават от един джоб в друг, тогава всеки е потенциален потърпевш от играта на "борба с организираната престъпност" и срещу "корупцията". Колко му е да ти подхвърлят стотина белязани лева и да те арестуват за подкуп.
Не е позволено в нравственото обществото и в нравствената държава "покрай сухото да гори и мокрото". Не е допустимо да те обвиняват и

наказват с унижения и страх

заради това, че волю или неволю се препречваш на нечии интереси или си обидил и засегнал някоя политическа еднодневка. Очевидно е, че нито обществото ни е нравствено, нито държавата - морална, да не говорим за управниците. Остава ни да се радваме и бъдем щастливи, че все още не посягат на живота ни, а само арестуват. Но и то не е изключено скоро да стане.
Трябва да надигаме глас и да възпираме тази опасност, защото тя става все по-нагла и все повече се разширява и уголемява, придобива застрашителни размери и се превръща в обичайна практика и политика на държавата. Това не е диктатура, а държавен бандитизъм, незачитане на човека.
С тревога се обръщам към всички, за да обърна внимание, че днес нито е лесно да си човек, нито е достойно, нито е човешко. Над човек тегне студената сянка на жестокостта, безнравствеността и безчовечността на държавата.
Ако ни харесва, нека я оставим да продължи да прави каквото си поиска с нас. Но после да не съжаляваме...