Ще се закрият ли филмовите фестивали в Кан и Москва?

Безспорно визираното в заглавието може да стане, ако и чужденците с лека ръка заради криворазбрани икономии икономисват на първо място от културата си и закриват един след друг фестивали с традиции.
Така преди години спря да тупти сърцето на многолетния фестивал "Златната ракла" заради финансови проблеми и икономии на Българската национална телевизия. А и заради капитулантското поведение на управленците на пловдивската култура, които чинно козируваха и не успяха да запазят за Пловдив домакинството на този над половинвековен представителен пред света български кинофорум.
След прощаването със "Златната ракла" неочаквано в града възкръсна друг филмов фестивал - този на документалните филми "Златният ритон". Тогава и организаторите, и домакините от Пловдив в лицето на заместник-кмет тържествено обещаха фестивалът да се провежда ежегодно. Обещанието бе спазено веднъж, но последва прескок от една година, по "финансови причини". И едва през 2017 г. фестивалът "Златният ритон" отново възкръсна.
Но за съдържанието на филми в последното издание на "Златният ритон", провело се в края на отминалата година, може да се пожелаят много неща.
Преди всичко да се спре инерцията в този фестивал да участват многократно субсидирани от НФЦ столични автори на филми, а да липсват автори от страната. Какво прави филмовият център да открива и поощрява автори оттатък ханчето "Черната котка"? Като НАЦИОНАЛЕН център не му ли е и това задължение и мисия? "Затворено общество"- така бе определил един автор на документални филми от провинцията ставащата селекция за субсидии в НФЦ, където е май невъзможно автор от провинцията да пробие със свой филмов проект. И още - в страната се провеждат с големи мъки и други регионални филмови фестивали, с ентусиазма и труда на местни творци: в Пловдив - "Балфест", в Хасково - Фестивал на късометражните сатирични филми, университетски филмови фестивали и прочие. Показан ли е поне един от наградените на тези фестивали филми на "Златният ритон"? Но кой да ги забележи от столицата, тя се оказва така отдалечена и затворена...
По отношение на тематиката - вече даже и самите филмови експерти от кръга на филмовия национален център са забелязали например постоянното повторение на филми, посветени на "ромското включване", с повтарящи се акцент в тях - как ромите ходят задружно на църква. А сигурно случайно църквата е все евангелистка, а не православна. На един от миналите фестивали имаше в програмата даже цели пет филма, посветени на ромската тематика, субсидирани от НФЦ и чужди организации! Било необходимо това, защото проблемът с интеграцията на ромите бил голям - така обясни това изобилие от филми за ромското включване тогава шеф при закриването на фестивала. Никой ли обаче още не се е досетил, че такова "тематично оливане" в един фестивал е даже и вредно, защо е това сепариране на тази част от населението на държавата ни, когато те са просто част от нейното гражданство?
Прави силно впечатление и повторяемостта в субсидираните от филмовия център продуценти и колективи. Така е и с наградите. Един тесен кръг от повтарящи се лауреати и тук. На обявените като пресконференции, всъщност "изнесени в комфортен гранд хотел и ресторанти производствени съвещания извън столицата", преобладава от години картината, в която и почти все едни и същи филмови критици се изказват и то все в адмириращ тон за продукциите... Критика - много рядко за някой филм може да се чуе. Въпрос на колегиалност или и на нещо друго?
Журиранията също предполагат отправяне на много пожелания за обективност и нетенденциозност. Може би тук проблемът започва още при селектирането за това кой филм да се подкрепи със субсидия. Като че ли има някаква тенденция подкрепата да идва много по-лесно и избирателно, освен за филми за ромското включване, така и за филмите, които се ровят в миналото с акцент "Вижте какви злини са ставали след 9 септември". А за времето преди това - нищо обвинително. Особено показателен бе случаят с лауреата на "Златният ритон" - филма "Народен дом на терора". Според автора на филма той бил адресиран предимно към младите хора да знаят какво е ставало по български земи. От филма обаче младото поколение няма да узнае, че е имало зловещ фашизъм в България, хиляди избити партизани, ятаци, антифашисти и че именно в същия този "народен дом на терора", сградата на злокобната обществена безопасност в София, са изчезвали в небитието жертвите на "белия терор" от 1923 и нататък години. Сякаш там не е било и царството и на кошмарния палач Гешев? Сякаш този дом на терора не е съпричастен към масовото злодеяние - избиването на 18 хиляди българи от правителството на професор Александър Цанков, за които пловдивско повратливо съвременно издателство издаде книга, в която кървавият професор е наречен само "противоречива личност"? От кой филм младото поколение да научи, че на улицата в ония времена пада покосен от куршум Петко Д. Петков, народен представител, че в същия този дом, предмет на филма, е бил изгорен жив Йосиф Хербст, погубен Гео Милев, Никола Вапцаров и хиляди българи антифашисти. Но за такива "немодни" по тематика сюжети сега никой от творците български документалисти не се е сетил да употреби творческата си мощ или и да се е сетил, благоразумно се е отказал овреме, тъй като е осъзнал не без основание, че от преустроения на нови идеологически релси Национален филмов център няма да получи субсидия за "не моден" по тематика документален филм.
Филмът "Народен дом на терора" бе представен за първи път в Пловдив. Тогава предизвика доста недоумение, някои зрители даже го възприеха като игрален филм. Толкова много театър имаше в него. Самите експерти от филмовия център и критиците определяха на следващия ден, на пресконференцията, този филм като изграден с голям дефицит на документалност, с липса на посочване на документалните източници в края на филма. Вместо документални аргументи - филмът изобилстваше с инсценировки, с така наречените възстановки със стрелби в тъмната нощ. Филмът, ако разсеяно бе прескочил да разкаже какво е ставало в този "народен дом на терора" преди 9 септември, то цялото му внимание бе стоварено върху времето след тази дата. Личеше си, съшита с бели конци, тенденциозността в подбора на фактите, в коментарите, в интервютата. И въпреки всичко именно този силно издишащ по отношение на документалност уж документален филм взе главната награда, отредена му от журито. Филмът бе показан по Българската национална телевизия, а оттам започна и пътят му към други градове на страната, но и по света, прибавяйки безнаказано нови изкривени щрихи към историята на България пред чуждестранния зрител. Явно е, че конюнктурата е днес такава - огън по всичко, свързано с времето на социализма, яростен огън дори от плеядата бързо преустроени филмови документалисти, голяма част от които са все възпитаници на съветската филмова школа, учили с години в Москва и завърнали се в страната ни, без да имат и "грам нещо против" против идеите на социализма и комунизма.
Друга тенденция, която се шири вече от години също като модна, е дегероизацията, даже профанизацията в представянето на емблематични личности от нашата история. Тенденция всеобща - в литературата, в изданията на новите десетки частни модерни издателства, в игралното кино - с "модерните нови филми" за Левски, Ботев, Вапцаров, за революционерите ни. И документалното кино не остана настрани от тази мода. Ето и на последното издание на фестивала видяхме един нов, неочаквано "разсъблечен" поет - Димчо Дебелянов. Показан бе едва ли не като женкар, пияница, суеверен, даже и донякъде малодушен! А колко от нашите поети са се сражавали на война? Защо се посегна и на образа - пример за поколенията, на един от най-нежните ни и чисти нравствено български поети? Кому е нужна такава дискредитация, с такава тенденция в изграждането на образа му, кому бяха нужни толкова фарсови "възстановки" във филма, даже "показаните на живо" посещения на поета в бардаци? Може би е пропусната само "възстановка" от поведение му в леглото в нечии женски прегръдки? Кому бе нужно такова жълто ровене? С какво право?
Очевидно е, че се плаща и от документалистите ни, и от институциите данък на всякакъв вид конюнктура. Очевидно е, че по отношение на темите голямата част от преустроилите се застаряващи документалисти и техните млади последователи, вече обучавани на Запад, а не в Москва, тичат "по тъч линията" на живота в страната ни, без да навлизат "в тежка битка на терена".
Неслучайно в едно от предишни фестивални издания, през 2014 година, кинокритичка бе дала своята оценка за "Златният ритон", оценка, която може би няма да загуби своята актуалност и в близкото бъдеще:
"Онова, което липсва в цялостната програма, е ярка съвременна публицистика. От година на година този проблем започва да крещи срещу нас, защото преживяваме една чудовищна политическа ситуация, което ние наричаме преход. А този преход влиза в трето десетилетие и думата преход изобщо не отговаря на логическия смисъл. Преход означава от едно нещо към друго, от една ситуация към друга. Когато ти отиваш от нищо в нищо или върви по-зле, думата преход става нелогична, когато я ползват медиите навсякъде. Не може да не съществува съвременно ярко документално кино. Аз съм уплашена, че тази година такива заглавия няма."
От години на фестивала "Златният ритон" се задава от журналисти и зрители и друг много основателен въпрос: За какво са направени за две години всички тези показани 90 филма, след като освен на фестивали у нас и в чужбина, другаде едва ли ще бъдат представени?
Ни по телевизиите ни, които предпочитат приоритетно турски и всякакви други сериали, български сапунки, евтини криминалета, ни в киносалоните из страната.
Тогава каква е реалната реализация на цялата тази документална филмова продукция, за която се дават немалко пари от държавата за провеждане на държавна, национално отговорна политика? Държава, която иначе така абсурдно икономисва от пари за култура, та с лека ръка закрива половинвековни филмови фестивали като "Златната ракла"?
Впрочем пловдивските киномани треперят да не им закрият и фестивала "Златният ритон", поне с него да се представят пред света през 2019 година, когато градът ще бъде Европейска столица на културата. Но кой знае...


Денчо Владимиров