Путин измъкна Ердоган от капана на САЩ в Идлиб

Ако е вярно, че след пресконференцията с  Владимир Путин в края на проведените на 5 март разговори в Москва, Ердоган се доближил до Сергей Лавров и, привиквайки своя външен министър Чавушоглу, е попитал руския му колега "нали това бе обсъдено с Асад", това би било повод за размисли в посока, че "наблюдаваната от цял свят" среща си има и други измерения и съгласувания. Не само онези, които се побраха след близо 6 часа преговори в 3 точки на обявения общ меморандум. Три точки, които посочиха, че се предвижда глътка въздух на облекчение чрез спиране на огъня след горещите сражения в Идлиб, Северна Сирия, където загинаха повече от 35 турски военни, стотици войници от армията на Дамаск и дори руски офицери след 15 нападения на терористични групировки над руската военна база Хмеймим, както посочи Путин. В прочетения от Чавушоглу съвместен текст на подписаното споразумение се използва наименованието "Сирийска арабска република", което Дамаск използва в ООН, но което доскоро Анкара твърдеше, че е спорно. Още повече, че в навечерието на срещата между Путин и Ердоган самият сирийски президент Башар Асад дава интервю пред руската ТВ "Русия 24", в което заявява, че "Сирия не е извършила никакви вражески действия срещу турския народ", подчертава, че "културите ни се основават на взаимно минало и поради тази причина между нас и турския народ не е логично да има различни виждания". Името на Ердоган не се споменава. На всичкото отгоре Асад казва, че "говорейки за турците, ние говорим за братски народ". И даже си позволява да пита "този турски народ какъв му е проблемът със Сирия, в името на който умират турски граждани". 

Умират и сирийски граждани и военни, но в споразумението от Москва се оказва, че "Асад не се изтегля от завоюваните територии в Идлиб", както пишат турски медии. Не само не се изтегля, но и запазва контрола върху ключовата магистрала М5, свързваща Дамаск с град Алепо, който е икономическото сърце на Сирия, а другата магистрала М4 (Латакия-Алепо) остава под съвместния контрол на руски и турски военни сили - тоест турските войници са гарант, че този път няма да минава под контрол на терористични групировки. 

Новите условия включват нова демаркационна линия, но не онази от Сочи, а минаваща по завзетите от армията на Асад територии около Идлиб, влизане на руски военни със своите знамена в Саракит, където боевете между турски сили и армията на Дамаск са особено ожесточени през дните преди срещата в Москва. Запазват се 12-те турски наблюдателни постове в региона на Идлиб, но вече поне половината от тях ще бъдат в зони контролирани от сирийските военни, а не от терористичните организации, подкрепяни от Турция. Тези наблюдателни пунктове в споразумението са определени като "наблюдаващи за спазване на прекратяването на огъня", което е било потвърдено от Ердоган, според когото "те само ще следят да има примирие". 

Да, балансът в Идлиб е променен и Асад има своите претенции за нов статут на Идлиб. В Анкара се заговори, че вече има не "споразумение Сочи, а Московско споразумение". Въпросът е дали постигнатото примирие е толкова крехко, че може да се очаква бързо-бързо някой да го наруши. Защото и друг път е имало споразумения за прекратяване на огъня, но терористичните организации, които Турция съгласно договорките от Сочи трябваше да  разоръжи и да ги отдели от т.нар. умерена опозиция, но не го направи, никак не са склонни да се съобразяват с меморандуми от преговори, в които не участват. Те има и какво да губят, защото Идлиб остана последното им убежище на територията на Сирия, а Асад не се колебае да заяви в цитираното интервю, че ще си върне Идлиб, а после ще "изгони турците, после американците от сирийската земя". 

Разбира се, че без руските военни сили и милициите от Иран, това няма как да стане, но е видно, че Москва внимателно не само подбира слова, но и дипломацията й има такава многовариантна игра, която включва всички играчи на терен и в геополитиката. Никак не е случайно, че и Джеймс Джефри, представител на Вашингтон за Близкия изток, в навечерието на срещата Путин-Ердоган в Москва, заяви в Анкара, че "не трябва да се счита, че САЩ смятат да свалят Асад в Сирия и да се изправят срещу Русия. Както вие, така и ние сме в дълбок диалог с руснаците". Същият Джеймс Джефри, който заедно с постоянната представителка на САЩ в Съвета за сигурност на ООН Кели Крафт посетиха Анкара, за да се запознаят с позициите на Анкара относно Идлиб, да изразят подкрепа за Турция, но само увеличиха съмненията, че "Вашингтон насърчава Турция към рискова авантюра в Сирия с цел отмъщение", както пишат някои в Анкара. Как да се пропусне възможност за изостряне на отношенията между Русия и Турция! Нещо, което срещата в Москва между Путин и Ердоган опроверга като възможност, но остана казаното от руския президент, че "във връзка със Сирия невинаги имаме еднакво мислене и преценки с Турция", но "намерихме допирни точки", защото "случващото се в Идлиб не трябва да пречи на добрите ни отношения". 

Просто и двете страни нямат нужда от пряка конфронтация 

а и имат доста търговско-икономически проекти, които са особено важни в периода на настъпваща, както казват експерти от МВФ, световна икономическа криза. 

Да не говорим за геополитическите игри на Кремъл не само в Близкия изток. Няма съмнение, че в случая с Идлиб Москва държи по-силни карти и че ключът за решение в тази връзка се държи от Путин. Споразумението, което бе постигнато, не беше онова, за което настояваше Ердоган - тоест да запази статуквото от Сочи. Самото излъчване на Ердоган не бе същото като при осемте му срещи с Путин от 2019 г., когато го наричаше "приятелят Путин" а сега е "уважаваният държавен глава на Русия". Нормално, след като нито до 29 февруари Асад се оттегли от завладените територии в Идлиб, въпреки загубите, което бе искане и заплаха на Ердоган, нито останаха договорените от Сочи демаркационни линии. 

Но поне някои казват, че "меморандумът от Москва разрушава плановете на САЩ, които ни поставиха капан в Идлиб, но държавният разум надделя" и  се постигна "намаляване на различията между Путин и Ердоган". Факт е, че Ердоган, поне в последните дни, настояваше за примирие  и го получи, не се скара с Путин и седна на масата за преговори в момент, когато не получи търсена подкрепа  от НАТО, САЩ или ЕС. Намери се решение, което дори и да е временно, може да бъде основа за поставяне началото на края не на Асад, а на войната в Сирия. 

На този етап се разреши ситуацията на терен, но няма яснота за политическия процес, който трябваше, съгласно договорките от Астана, да включва дейност на комисия за изготвяне на конституция на Сирия. Онази Сирия, в която президентът Асад вече обяви, че ще има през април избори. 

Дали не се реализират задкулисни договорки

които включат повече играчи, включително от опозицията? Сред тази опозиция са и сирийските кюрди, които се подкрепят от САЩ и не дават сигнали, че  могат да се обърнат към Дамаск. Въпреки информации, че връзките не са прекъснати окончателно, за което Кремъл действа от години. Всъщност именно кюрдският въпрос е "камъчето в обувката" на Турция. Анкара няма сметка от разпад на Сирия и затова приема постановката за "териториална цялост на страната", защото сирийски разпад ще създаде възможност за създаване на кюрдско образувание в страната на Асад. Рискът от последващи действия в тази посока в Турция е очевиден. Затова се казва, че "ще напуснем Сирия, след като сирийският народ го поиска". В същото време се появяват съобщения, че на ниво зам.- министър в Дамаск се прави предложение за "съгласувани действия между Сирия и Турция срещу ПКК и PYD (военна организация на кюрдите)", но ако се постигне съответно разбирателство между двете страни. В съществуващата информационна мъгла никак не е ясно кое е манипулация, кое сигнал за променена политика. Наблюдатели в Анкара не пропускат да кажат, че "първо ще отстъпим Идлиб, а после ще дойде ред на Африн", където са териториите на сирийските кюрди, които Анкара държи под контрол чрез прокси-групировките си. Дали? По-скоро основният въпрос си остава както за териториалната цялост на Сирия,  така и за връщането на бежанците по родните им места, осигуряването на съответно финансиране и инвестиции и то в големи размери след 8-годишната кървава баня в Сирия. 

Бежанците от войната не са само в Турция, а и в други съседни страни. Русия няма как да поеме допълнителен финансов товар по обясними причини, а ЕС не дава признаци, че ще приеме такава оферта. Прекалено много са разногласията, историческата обремененост и трудно се взимат общи решения. Надвиснала е и опасност от рецесия. На Европа й стигат мигрантите, Брекзита, терорът и коронавирусът. Но никак не е случайно, че шефът на руското разузнаване бе неотдавна на посещение в ОАЕ и Оман и казват, че разговорите са били предимно във финансов план, а после представители на тези арабски емирства в Дамаск заявиха желание за участие в инфраструктурни проекти, възстановяване на пътища и развитие на селско стопанство около столицата на Сирия. Откриват се техни представителства там, независимо че Сирия е светска страна. Представителство в Дамаск откри дори ген. Хафтар, важния играч на либийски терен, подкрепян от Египет и други арабски страни, които са конкурентни на Турция играчи в Близкия изток. 

И не са, меко казано, в блестящи отношения с Анкара 

Доказателство за многовариантната игра на руската дипломация, която се отличава през последните години с неизчерпаемо търпение.

В цялата тази суматоха около ситуацията в Идлиб и покерът, който разиграва Ердоган в много външни посоки, включвайки и потоците мигранти към Гърция, убягва отговорът, който той е дал на журналист при завръщането си от Москва на въпрос "защо Путин смени отношението си". Красноречив е с "в двустранните отношения имат влияние трети страни и може би се влезли "черни котки". "Израел ли е", пита журналистът. "Не толкова слаб" отговаря Ердоган. Това за експертите, както се казва. 

А президентът Тръмп пък в свое ТВ-интервю казва, че "ние пазихме границата между Сирия и Турция. За какво? Нека да ги оставим да се бият помежду си. Ние ликвидирахме "Ислямска държава" и имаме само малко войници, за да пазим петрола на Сирия". Той е в предизборна битка за втори мандат и е обещал да изтегля американските военни от бази и присъствие по цял свят, но където има петрол, няма как да се получи. От него преживяваха и джихадистите, и Анкара се възползва доста време. Все играчи от едната страна, както се казва. 

Няма съмнение, че след Москва най-често задаваният въпрос е "кой кого надигра". Не може да се отрече обаче, че в крайна сметка след тежки преговори, предшествани от разговори в рамките на три срещи между висши представители от двете страни, се избегнаха зловещите сценарии за руско-турски сблъсъци на терен и крах в двустранните отношения. Конфликтът в Идлиб може да е замразен и капсулиран, може и да се нарушава примирието от радикални групировки, които не го приемат (като "Тюркистан ислям партиси"), но диалогът и призивите за мирно и чрез дипломация решение остават валидни. 

Ердоган има своите причини да води политика на изнасяне на конфликти извън страната, да изневерява на кемалисткото правило за ненамеса в делата на други държави и използване на религията в политиката и управлението на държавата, но не забравя да поставя интересите на Турция над всичко. Независимо, че в самата Турция опозиция и общество са критично настроени и не подкрепят принципно политиката към Сирия и Либия на управляващите. Счита се, че Турция губи от престижа си с последните действия и насочването на мигранти към ЕС през Гърция е с цел намаляване на напрежението сред турските граждани, както и "наказание" за Атина заради "ветото в НАТО" и противоречията около Кипър и Източното Средиземноморие. И там мирисът на газ е толкова осезаем, че замъглява главите на геополитически и регионални играчи до степен на безразсъдство. Ако икономиката буксува, ако гражданите недоволстват и покупателната им способност намалява, ако от Сирия и Либия се връщат ковчези с твои войници, ако сепаратистките настроения отново избуяват на собствена територия, ако депутатите започват да се бият в Меджлиса (парламента), ако социологически проучвания сочат, че подкрепата за партията ти се срива с малко, но забележимо и националистическите призиви не вършат работа, ако довчерашни приятели като Давутоолу, Абдуллах Гюл или Али  Бабаджан те напускат и правят собствени политически проекти, ако Европа не е склонна да дава безконтролно пари за спиране на мигранти и все от този род, тогава защо да не се пробва старото правило за "врага навън"?  Засега по-добре е да се покани Путин за честване на 100 години дипломатически отношения, а другите стъпки ще предстоят. Да видим.