Националната политика в съвременния свят

Много е сложно да се определи днес какво означава национална политика и каква може да бъде тя в условията на глобализацията, участието в международни организации и военно-политически блокове, зависимостта от зони на влияние, от приятелските или враждебните отношения с великите сили. Никоя държава не провежда политика, изцяло съобразена с националните интереси. Дори и най-големите и могъщи държави се принуждават да правят компромиси, за да отговорят на претенциите на своите съюзници и за да се съобразят с реалните условия, в които живее днешният глобален свят. А колкото по-малка и по-слаба е една държава, толкова повече е задължена да се съобразява с чуждото мнение и да консумира върху себе си нейния натиск за отстъпки в една или друга посока. Понякога се стига дори до пренебрегване на националния интерес, за да се угоди на по-силните и да се извлече евентуална по-сетнешна полза. Или просто да се избегнат, или, недай си Боже, да се изтърпят санкции за проявено предишно непокорство. 
Да, съвременният свят е особен. Той е свят на зависимости, понеже неравенството в него, породено от неравномерното икономическо развитие, е дълбоко и непреодолимо. И за да си няма неприятности, държавата и нейните управници не бива да забравят това. Всеки е длъжен

да знае мястото си в йерархията

и да провежда само такава политика, която й е присъща и позволена.
И все пак, националната държава е натоварена от нацията да провежда национална политика, политика, която да следва историческите традиции и да изпълнява онова, което е потребно и полезно за нея. Можем ли да приемем, че нашата държава изпълнява тази поръка?
Но какво е поръчвала нацията на националната държава?
Напоследък рядко си говорим за националната политика. Твърде сме обзети от неразрешимия в близко бъдеще проблем за бедността и за нашата изостаналост от другите държави в Европейския съюз. Това, разбира се, е важно и необходимо. Държавата, разбира се, трябва да се грижи за материалния живот на своите граждани и от нея най-вече зависи качеството на тяхното съществуване. Работа на държавата е да развива икономиката, да създава условия и възможности хората да работят и печелят, стоките да бъдат достъпни и да не са скъпи. Нейно задължение е да съдейства за отварянето на чуждите пазари за българските производства, пък и да има български производства най-сетне. Обаче виждаме колко мързелива и непохватна е тя в това си задължение.

"Въоръжена" с либералната максима

че държавата не бива да се меси в икономиката и че е задължена да спазва пазарните принципи и закони, тя постоянно се оправдава, че не е нейна отговорност да върши работата на икономическите субекти. Но този либерално-пазарен принцип е валиден за богатите и икономически силни държави, а не за бедните и слабите; за тези, които вървят напред, а не за ситнещите след тях. Там, където икономиката е безсилна, държавата трябва да внесе своя принос и да помогне на изстрадалия си народ. 
Да си в Европейския съюз и да те третират като третостепенна държава и нация, означава, че националната политика, която властта води, съвсем не е национална. Недопустимо е унизителното положение, в което се намираме днес! И унижението не само от бедността и мизерията, а от незачитането на националното ни достойнство, от пренебрежението, та дори презрението, с което се отнасят към нас. За какво ли пък да ни зачитат? Нима държавата ни се държи достойно и настоява на такова отношение към нея? Нали виждаме как нашите управници раболепничат пред европейските и колко са щастливи, ако им подхвърлят някой любезен комплимент за техния слугинаж и раболепие.  
Държавата е създадена преди всичко, за

да защищава правата на гражданите

Ама не само правото да избират и да бъдат избирани, да притежават лични карти и единен граждански номер или да им се устройват бюра, за да си плащат данъците. Нашите, на гражданите, права са преди всичко да можем да сме сити, обути, облечени, здрави; здравеопазването и образованието да бъдат достъпни за всички; хората да живеят в прилични жилища и да могат да се осъществяват в труда и свободно избраната си професия; да не ги унизяват и измъчват.
Кой ще се наеме да твърди, че правата на гражданите на България са гарантирани? Кой?
Аз твърдя, че политиката на българската държава, особено през последните две години, съвсем не е национална и не работи за осъществяването на националните интереси. И това се отнася до почти всички сфери на държавния и обществения живот. Ние сме бедни, но и онеправдани морално от хаотични действия, слаба квалификация, неграмотност и неинтелигентност на държавната власт, от неумението й да си върши работата. Какви хора са събрани в държавния апарат! Все едни такива

зализани, пухкавички, гладички

И некадърнички...
Не спря изтичането на младите хора от страната. Раждаемостта намалява, а се увеличава смъртността. Естественият прираст бележи все по-ниски стойности. За какво говори това? Не е ли това ликвидация на нацията? Сега повече от всякога се провежда денационализаторска политика. Нанасят се удари върху опорите на нацията и националния дух: БАН, културните институти, просветата и училищата, Българската православна църква. Без тях как да обичаме отечеството и да сме готови да му служим? Заради евентуалните нови работни места ли или заради хипотетичното увеличение на заплатите и пенсиите?
България стана член на Европейския съюз. Добре, но защо трябва да забравяме, че е България, че в нея живеят българи, че историята й е българска, че няма как да сме европейци, ако не сме българи. Кой държавник и политик през последните двадесет години говори за това? Националистическите партии ли? Та те са по-скоро ксенофобски, ратуват не за любов към българското, а подбуждат неприязън и дори омраза към другите етноси, живеещи у нас. Да крещиш "Да живее България!" още не означава, че я обичаш, че ти е скъпа и си готов да живееш и умреш за нея. Наскоро президентът с апломб заяви, че вече е осъществен идеалът на Левски и ние сме равни с европейците. Откъде е разбрал, че това е идеалът на великия българин, не знам. Струва ми се, че Левски живееше и се бореше за друго. И какво означава да се изравним с Европа? По какво? Ето още едно доказателство за характера на държавната ни политика, породена от провинциални комплекси, аматьорщина, повърхностна образованост и денационализаторски амбиции.


"Европеизирането" днес

е нещо като "криворазбраната цивилизация" през Възраждането. Да си "европеец" съвсем не е членството в ЕС, влизането в Шенгенската зона или въвеждането на еврото като парична единица. Нито кандидатстването и печеленето по европейски програми за финансиране на проекти. Европеец означава преди всичко висока култура, образованост, деликатност в отношенията, търпимост към другия, отвращение към посредствеността и малокултурието, "всесветска отзивчивост", т.е. способност да възприемаш чуждата култура, като достойно отстояваш своята национална идентичност. Можеш да си в потури и пак да си европеец, защото "европеец" не е дреха, а състояние на духа и ума. Държавата ни обаче чрез училището, медиите и с цялата си политика насажда друг тип "европейско" поведение. Тя по-скоро ни кара да се срамуваме от себе си, от българските порядки, от навиците и нагласите си. Ние все повече излизаме от "българското", отчуждаваме се от себе си, губим се в подражателство и простотия.
Живеем не само бедно, но и егоистично, злобно, безнравствено. Стигнали сме до отчаяние и не знаем как да излезем от дълбоката яма, в която сме се хвърлили сами. Не знаем, защото нямаме опори, върху които да се опрем, и трезво да помислим какво да правим. Държавата все по-нагло и безмилостно провежда своята денационализираща политика и е все по-далеч от интересите на нацията. И вътре в страната, и на международното поле

България почти изцяло е изчезнала

Много тревожно е състоянието на просветата и образованието - особено в преподаването на хуманитарните предмети и нравственото възпитание. Не може да възпитаваш нравствени човеци с обещания за материални успехи, пари, лесни печалби; със съмнителни примери за подражание. Целта на училището е да направи младия човек прагматичен, за да е пригоден към живота, който ще води. Но прагматичният човек не е нравствен. Той е готов да се бори за себе си, да отстоява личния си интерес и да брани собствения си егоизъм срещу егоизма на себеподобните. В училище днес не се говори за състрадание, милост, братска любов и вяра, не се дават примери на такива качества. Насилие, насилие и само насилие е идеалът на националната ни държава.
Ние се намираме наистина в състояние на изключително тежка криза на нацията. Това е криза нравствена и е по-страшна от икономическата, понеже от нея се излиза мъчително, трудно и бавно. Необходими са огромни усилия на цялото общество под ръководството на държавата и с решаващото участие на интелигенцията в цялата й пъстрота и многообразие. Но, като виждам състоянието и желанията на държавата, а също и клиничната смърт на интелигенцията, се настройвам скептично и вярата ми в добрия изход е минимална. Знам обаче, че и друг път сме били в такова състояние и сме намирали сили да се измъкнем и спасим.
Нека кажем ясно и точно: заради пагубната и антинационална политика на държавата нацията ни е застрашена от изчезване. Да осъзнаем, докато не е късно, опасността и направим нещо, за да не бъдем точно ние последните българи на този свят.