Нашата къща
/ брой: 153
За периода преди 1989 г. нямам компeтенцията да говоря. Нямам и желанието. Ще оставя тази възможност на експертите и анализаторите. Но едно число винаги ми е правило впечатление. След края на комунизма населението на България е 9 млн. души. Днес има-няма сме 7 млн. Някъде се изпариха 2 млн. българи? Стряскащо, тъжно и потискащо. Но фактите са си факти.
В последно време у нас все се говори как да върнем тези хора. Какво трябва да се направи.
Защо обаче никой не търси обратното решение? Например какво трябва да се случи, че след 25 години да не сме се стопили с още няколко милиона. Новата правителствена стратегия "Визия 2020" предвижда връщането на 30 хиляди български студенти от чужбина. Чудесно. Да си ги върнем, да им намерим скъпо платена работа в чуждестранна компания, докато нашенските студенти продават тук сандвичи във вериги за бързо хранене. Защо първо не се помисли какво да се направи с "материала", с които разполагаме, по думите на Бойко Борисов, пък после да леем сълзи по това, което е извън границите ни?
Младите, избрали да останат тук, са все пренебрегвани. Гледат на тях като на неудачници, чиито родители не са успели да ги пратят в чужбина. За тях не мисли държавата. Не лее сълзи, че не ги взимат на работа и не им плащат високи заплати по най-различни причини. Да си подредим нашата къщичка, пък после сънародниците ни извън пределите на страната може да решат да се върнат. Защото обратната стратегия ще изгони и малкото, което ни е останало.
Тук си позволявам да припомня един цитат от великия български актьор Джоко Росич: "Днес всичко се е юрнало нанякъде. Като ми кажат "Ще ходя в Германия или Швеция", питам "Що?". Отговарят "Щото там е хубаво". Чакайте, бе хора! Там не е било вечно хубаво, направили са си го. Което ще рече "Абе, копелета, дайте да запретнем ръкави и при нас ще стане хубаво".