Любомир Кючуков: От страната ни се очаква само подкрепа

- Русия, Турция, Украйна и ООН подписаха споразумение за износ на зърно. Документът е по плана на ООН за деблокиране на износа на украинско зърно в условията на война и за разрешаване на Русия да изнася зърно и торове. Споразумението ще позволи да се възобнови безопасно транспортиране на селскостопански продукти от черноморските пристанища. Защо Истанбул, а не Варна, стана разпределителен център на украинското зърно?

- Най-краткият отговор е, защото Турция има Босфора и има външна политика. Босфорът - това е географска, но в конкретния случай стратегическа геополитическа даденост, защото износът на украинско зърно се осъществява през проливите, и Турция много умело използва това, за да покаже на всички заинтересовани страни, че трябва да се съобразяват с нея. И под заинтересовани страни имам предвид не само Украйна и Русия, но и ООН, и НАТО, и Европейския съюз, доколкото от износа на украинско, а и руско зърно зависи в буквалния смисъл на думата изхранването на милиони хора по света. Турция спираше и пускаше руски кораби със зърно по своя преценка и принуди и ООН, и Русия, и Украйна да подпишат споразумението в Истанбул.

- А другата част на Вашия отговор - за това, че Турция има външна политика?

- Тук въпросът е по-сложен. По принцип, за да има една държава достатъчно значимо международно присъствие, тя трябва да има, първо, ясни национални приоритети и позиции и, второ, необходимия политически, икономически, а и военен ресурс, когато става дума за национални приоритети. Това означава отново две неща: национална политическа подкрепа от всички политически формации и, второ, което следва от първото - последователност, а не хаотичност във външнополитическите действия. Някои държави постигат това национално единство по пътя на авторитарното управление - Турция и Русия са сред тях. Други - чрез национален политически консенсус. Може би сред нашите съседи най-типичен пример за това е Гърция. Турция притежава всичко това.

Ердоган целенасочено преследва позицията да превърне страната в регионален лидер и глобален фактор. Турция е стратегически партньор за НАТО, втората по големина армия в алианса и същевременно Турция развива активно сътрудничество с Русия. То е ситуационно, а не стратегическо, като се изхожда често от противоположни позиции - както беше със Сирия, Либия, Нагорни Карабах. Двете страни обаче намират общия интерес в изолирането на останалите регионални и глобални играчи, за да могат те да бъдат основните фактори при решаването на регионалните политики.

- Какво пречи на България да бъде също регионален фактор? Имахме амбиция, но не успяхме да я постигнем и все не успяваме. Защо?

- Ние имахме амбиция, в Европа имаше очаквания в същата посока. След приемането на България в ЕС от нашата страна се очакваше да даде добавена стойност - казвам добавена стойност, а не просто подкрепа, в изработването на общите позиции на ЕС и НАТО поне в три направления: Балканите, Черно море и постсъветското пространство. И това официално се заявяваше от всички партньори, от ниво президент до ниво чиновник.

България обаче като че ли предпочете да разтвори своите интереси в общоевропейските позиции. Т.е. България повече присъстваше, отколкото участваше в дебатите по основните международни проблеми. Дори си позволявам да кажа, че вместо да отиват в Брюксел с позиции и да се връщат с решения, поредица български външни министри отиваха за решение, а се връщаха с позиция. И причината за това е самият подход към външната политика и за това не са виновни професионалните дипломати, а управляващите. Създаваше се впечатление, че през последните 10-12 години министърът на външните работи често се определяше на остатъчния принцип. Дипломатическата служба бе депрофесионализирана и функциите на МВнР бяха сведени не до правене на външна политика, а до правене на посещения, т.е. до протоколна и консулска дейност, а това са две съвсем различни неща. А външната политика, доколкото може да се говори за такава в комплекта на правителствата през последното десетилетие, не се правеше в МВнР, а в Министерския съвет, респективно, тя беше еднолична, конюнктурна, хаотична и аматьорска.

- Това какъв отпечатък донесе за страната ни?

- Страната ни не е търсен партньор и от нея не се очакват сериозни външнополитически инициативи, включително и в регионален план. А България беше в продължение на две десетилетия действително лидерът на регионалното сътрудничество. Именно по българска инициатива беше създаден и форматът за регионално сътрудничество, Процесът за сътрудничество в Югоизточна Европа. Т.е. България, за съжаление, изпадна от страните, които представляват международен интерес, включително и за партньорите. От нас се очаква просто подкрепа.

- Това какво предопределя?

- Това, за съжаление, предопределя ниска чуваемост на българските позиции тогава, когато страната се опитва да формулира свои позиции и интереси, и, от друга страна, трудно намиране на партньорства и подкрепи в рамките на ЕС и НАТО, а там по всички въпроси се търсят партньорства с отделни страни, за да се получи необходимото мнозинство от държави, които споделят дадена позиция и търсят решение в една посока. България в този смисъл остава доста изолирана, за съжаление. Говоря за периода след влизането ни в ЕС.

- А може би най-ясната и най-точна илюстрация е казусът със Северна Македония.

- Там България действително беше напълно изолирана в рамките на ЕС по тази тема. Това до голяма степен беше наша собствена заслуга. И българската дипломация - и тук според мен трябва да се отдаде дължимото именно на българската дипломация, успя да извади държавата от една много тежка ситуация, в която я бяха вкарали български политици, и да пренасочи този натиск, който в продължение на две години и половина от Брюксел и от всички столици беше към България, вече в посока Скопие.

- Какви са изводите занапред?

- Първо, че външната политика е изключително важна част от статута на държавата в международен план. Второ, че партиите не трябва да заиграват с външнополитическите позиции, защото основно ерозията на българските външнополитически позиции е на първо място вътрешна и едва след това външна, в международен план. И, трето, България трябва да има самочувствието на страна членка на ЕС и НАТО и именно това се очаква от нея.

- При поредица избори партиите нямаха външнополитически тези в предизборните дебати. Оптимист ли сте, че това може да се получи за следващия парламент? 

- Откровено казано, не очаквам. Дори и по двете ключови външнополитически теми през последните месеци - войната в Украйна и отношенията със Северна Македония, в основни линии политическият дебат беше по-скоро не с аргументи, а с етикети и с епитети. И от тази гледна точка той не беше съдържателен. При изолирането на професионализма във външната политика, за съжаление, политическото начало и професионалната експертиза като че ли не се срещат в България в полето на външната политика.

- Защо почти всяко правителство гледа на външната политика като на пристан за политическо уреждане на удобни конюнктурни кадри?

- Почти 20 години след промените МВнР имаше своето сериозно присъствие и то беше важно звено във всички правителства - говоря до 2009 г. Самото влизане в ЕС, както и спецификата на управляващата тогава партия и начинът на правене на политика от ГЕРБ, доведоха до това, че външната политика остана на заден план. Но за това имаше и обективни причини. България в рамките на ЕС беше притисната от Механизма за наблюдение, от обвиненията за корупция и до голяма степен това принуди част от управляващите тогава да имат по-нисък профил по другите проблеми в рамките на ЕС. Но това, за съжаление, се оказа абсолютно контрапродуктивно.

- Видяхме, че най-ниският профил се постигна сега, с последното коалиционно правителство.

- Не бих казал. За съжаление, тук предишни правителства вдигнаха много високо летвата на непрофесионализма във външната политика. Всички помним провала на един български външен министър, кандидат за еврокомисар. Последното правителство страдаше от всички изброени проблеми на външната политика, но независимо от всичко, по отношение основно на казуса с РСМ, то вървеше в правилната посока, макар и невинаги по правилния начин. И в крайна сметка даде възможност на българската дипломация да постигне това, на което станахме свидетели, а именно - на отпушването на процеса.

Със съкращения

Последвайте или харесайте в-к "ДУМА" във ФЕЙСБУК   --> ТУК <--