Имало ли е социалистически реализъм?

Преди 1989 г. ние, младите тогава литературни критици (или ако не всички, то доста от тях), не пожелахме да се съгласим, че съществува социалистически реализъм. Присмивахме се на опитите на по-старите да ни убедят, а и да убедят себе си, че това е най-прогресивният художествен метод и че благодарение на него българската литература след Втората световна война се издига до невиждани преди висоти. Ясно ни беше, че така те се отблагодаряват на властта, че ги е признала и обявила за класици на критиката и за идеолози на режима. Трябваше по някакъв начин да доказват, че не напразно са заслужили званията, ордените и хонорарите.
Мина време, дойдоха нови дни и ние въздъхнахме облекчено, защото сега вече нямаше нужда да се прикриваме и да търсим начини да се оправдаваме, че не признаваме социалистическия реализъм.


Имало само трима поети


Но ето че през последните няколко години литературоведи, предимно от Нов български университет, в съдружие с по-млади преподаватели от други университети, с вдъхновител и ръководител проф. Михаил Неделчев (след него изпъкват усърдието и енергията на Пламен Дойнов, Албена Хранова, Милена Кирова, Владимир Трендафилов, Антоанета Алипиева, Антония Велкова-Гайдарджиева и др.), усилено започнаха да пишат за литературата на социалистическото време и да доказват, че все пак е имало социалистически реализъм и че той е нанесъл огромни и неизлечими беди на литературата и на нацията дори. А някога Михаил Неделчев бе един от най-активните и остроумни отрицатели на соцреализма. Днес обаче той повежда младите си колеги към високите цели и те пишат дисертации, статии, книги, в които разказват и предупреждават съвременниците за страшното време, в което българските писатели са били нещастни, унизявани и малтретирани. И май сами се плашат от него и сънуват кошмари. На М. Неделчев принадлежи теорията, че през втората половина на ХХ век в нашата поезия имало само трима големи поети: Константин Павлов, Николай Кънчев и Биньо Иванов. И на тримата - лека им пръст, но защо пък само те да са признати? Защото не били нито в управата на СБП, трудно и късно ги приели в Съюза, нито пък членове на ЦК, нито в каквито и да е ръководства, а в определени моменти им било забранявано да публикуват. Тези творци наистина не са били началници, но да сведеш голямата българска поезия от втората половина на ХХ век до три имена, само защото не  били усърдни чиновници и ръководители, е много смешно. Да не говорим, че е невярно. Но пък удобно от политическа гледна точка. От подобна политико - методологическа отправна точка тръгва и амбицията на Михаил Неделчев и неговите млади колеги да опишат някогашното страшилище, наричано социалистически реализъм и литература на НРБ.

И какви са аргументите

на въпросните литератори? Аргументите са писатели, които принадлежат към т. нар. "производствен роман" или автори на слаби, ниско художествени творби. Такива в тогавашната литература, а и във всеки друг етап от нейното развитие, имаше доста. Но нима равнището на литературата се измерва с тях? Нима "производственият роман" е романът от втората половина на века и негови велики представители са писатели като Димитър Талев, Димитър Димов, Емилиян Станев, Антон Дончев, Стоян Загорчинов, Генчо Стоев, Георги Караславов, Ивайло Петров? Как да кажа, че е смешно да се твърдят подобни неща, дори е направо глупаво. Но нашите изследователи усърдно дълбаят темата и доказват как всички тези големи автори ги няма, а вместо тях БКП е наложила бездарници и е карала всички да се съизмерват с тях и да пишат като тях.
Всеки, който е бил в писателските ръководства, не е достоен за положителна оценка, защото е социалистически реалист. Но кои са били в тези ръководства, ако не най-големите ни имена? Самият Димитър Димов е бил председател на Съюза. Членове на Управителния съвет са били Димитър Талев, Емилиян Станев, Валери Петров, Александър Геров, Ивайло Петров, Йордан Радичков, Андрей Германов, Петър Караангов, Васил Попов, Любомир Левчев, Иван Динков, Дончо Цончев, Блага Димитрова и колко още други. И какво от това, да не би да не са големи писатели?...

Другото "доказателство"

за социалистическия реализъм са различни решения, доклади, постановления и др. на ЦК на БКП, инструкции, уводни статии, програмни речи на партийни ръководители и пр. В тези документи се дават указания каква да бъде литературата, какви проблеми да решава тя и как писателите да се включват в "социалистическото строителство". Да, такива документи и указания имаше. И те не бяха малко. Но какво от това? И какво влияние оказаха те върху развитието на българската литература и култура през втората половина на века? Почти никакво. Доказателство за това са имената на писателите, някои от които споменах, и техните произведения. Да твърдиш, че това не е литература, никак не е научно и почтено. Това си е направо лъжа.
Излиза от "научните" дирения на предвожданите от Михаил Неделчев литературоведи, че цялата българска литература е била манипулирана от отделите на ЦК и ръководството на СБП, че едва ли не всеки писател е бил длъжен да посещава партийните комитети, за да получава темите и сюжетите, по които да пише, а след това да отнася написаното за проверка и оценка. И само въпросните трима поети ( е, към тях се добавят още няколко, нека бъдем справедливи) са се опазили чисти и неопетнени и те единствено заслужават признание.

Страстта да изопачаваш


по такъв начин литературния процес от втората половина на миналия век не е спонтанна и не е лична. Съществуват цели "научни програми" за изучаване на това време, които се финансират щедро и осигуряват на участниците в тях добри (вероятно) заплащания. Излизат и сборници с такива изследвания. Някои издания (като "Литературен вестник" или електронния сайт "Литернет") охотно публикуват статии под рубриката "Литературата на НРБ".
Литературата на НРБ е богато и сложно явление - също толкова сложно и многообразно, каквото е и литературата на "Царство България" или "Литературата на демократична България" и в никакъв случай не се свежда до едно, общо взето, измислено и привнесено понятие като социалистически реализъм. Но дори да е имало такъв реализъм, той не се е проявявал в доклади или публицистични статии, а в реални произведения, които са на високо художествено равнище. Ако не е създал класика, социалистическият реализъм не може да претендира за история и традиции. Всеки художествен метод е отношение към човека и обществената действителност и се въплъщава в конкретни творби и имена.

Идеологизация с обратен знак

Но в желанието си да заработят пари и дискредитират миналото, което не познават, но ненавиждат, тези литературоведи си служат с изследователски инсинуации, претендират на научност и насочват вниманието на своите студенти и читатели към несъществени проблеми. Либерално устроените им умове просто се плъзгат по повърхността, замазват проблемите и си вярват, че разобличават някакви митове. Самите те създават такива митове, които са по-вредни и отвратителни от тези, които разбулват. Самите те биват привиквани в комитети и централи, фондации, за да им "спускат" решения и да им дават указания, а после там оценяват как са изпълнени възложените им политически поръчки.
По този начин либералстващите днешни литературоведи се изравняват със същите литератори, които някога упорстваха и за да се харесат на началниците, говореха за социалистически реализъм. Но една глупост може да роди само друга глупост. И нищо друго! С глупости наука не се прави, не се защитават идеи, позиции и каузи. Либералното българско литературознание очевидно страда от интелектуална немощ, сектантство и липса на плодотворни идеи и подходи. А може би и от слаба образованост. Не знам. Аз лично ценя Михаил Неделчев и съжалявам, че политическата му слепота и антикомунизъм са го подвели. А той от своя страна подвежда други.
Но всеки сам избира съдбата си...