Художническият занаят е монашески

АЛБЕРТ ХАДЖИГАНЕВ е роден през 1954 г. в Севлиево, в семейство на художници. До 1982 г., когато емигрира във Франция, изучава живопис при различни учители и фотография в Полиграфическата гимназия в София. Във Франция от 1982 до 1989 г. е в ателието на Реми Арон и едновременно с това завършва Висшето национално училище по изящни изкуства в Париж. Оттогава има над 60 самостоятелни изложби из цяла Франция, в Белгия, Германия, Италия, Австрия, в САЩ – постоянно представян е в галериите "Axelle Fine Arts" с клоновете им в Бостън, Ню Йорк и Сан Франциско, "Galerie Soho" и "Hugo Galerie" в Ню Йорк, "Galerie de l'Europe" в Париж. Частни, държавни и общински колекции, ценители на красивото пазят негови произведения. През 1989 г. получава Голямата награда за живопис на Академията за изящни изкуства при Френския институт в Париж, а през 1991 г. – Наградата на правителството на Монако, връчвана лично от принц Албер. 

– Господин Хаджиганев, предстои откриване на първата ви самостоятелна изложба в България под наслов "Мимезис" (28 септември – 16 октомври в галерия "Астри" и две зали на музея "Борис Христов" в София). Как върви подготовката и с какви чувства очаквате това събитие?

– Подготовката приключи. Платната са избрани от Вихра Пешева. Мисля, че тя има достатъчно опит, за да избере неща, които ще стоят възможно най-добре в пространствата, които тя познава добре и които, надявам се, ще отговорят на изискванията на нейната публика. Разбира се, събитието е вълнуващо. Желанието за проява в България започна да ме "човърка", след като навърших 60 (преди 7 години). В самотата на ателието започнаха да изплуват спомени за един или друг приятел, за близки и познати, които по един или друг начин – кой с добра дума, кой с парче хляб, кой с разбиране, ме бяха подкрепили. Най-важният, най-добрият от всички тези хора – Емил Класанов, вече го няма и ще ми липсва. Но има много други, които бих искал да прегърна (докато е още време). Колкото до "Мимезис" – определението идва от Платон и Аристотел и касае изкуствата, които по един или друг начин възпроизвеждат реалността. Иска ми се най-любопитните да си зададат въпроса: Какво е изкуство и за какво служи? Изводите не ми принадлежат.

– Научих от галеристката Вихра Пешева, че музикалният фон в залите е на Грегор Хаджиганев. Създаден е по картините, включени в тази изложба, и това е първата ви съвместна продукция. Как "звучат" според него вашите творби?

– Да, много се радвам на това сътрудничество. Синът ми е израснал с моите картини по стените в къщи и с радост се отзова на моето предложение да озвучи изложбата. Това е една премиера. Наскоро прослушах звука и съм очарован. Мисля да предложа същото или ново озвучаване на следващите ми изложби в Париж и Ню Йорк. Надявам се най-вече да се приеме добре от посетителите, защото в крайна сметка те са съдиите.

– Живеете във Франция от 1982 г. – колко често си идвате в България? И кои места непременно посещавате? Останаха ли ви близки приятели от детството, от младостта?

– За близо 40 години съм си идвал 10-12 пъти, от които за 3 погребения, една операция на майка ми и все пак – една сватба. Когато децата ми бяха малки, ги доведох 2-3 пъти с надеждата да заобичат България, но не хвана... Децата на моите връстници и братовчеди бяха вече големи и моите така и не можаха да си намерят среда. А и аз, с моя занаят, все готвя някоя изложба, така че техните ваканции често бяха там, където баща им прави изложба – на остров Ре, в Австрия, Италия, Ню Йорк и т.н. За България не винаги имаше място. Гледах да вървя напред... Както ви казах, България започна да ме "гложди", след като навърших 60. Местата, които съм посещавал, са София, Севлиево, Габрово и веднъж Варна. Там, където са най-близките ми роднини и приятели. Но има много други, които започнаха да се появяват на повърхността на паметта ми в последните години. Всъщност желанието да прегърна възможно най-голям брой от тези близки, познати и приятели е основната причина да търся изява в България.

– Има ли багри, аромати, вкусове от България, от Севлиево, които не ви напускат през близо четирите десетилетия, далеч от родината?

– Разбира се! Моята мусака е известна в половин Париж и цялото мое село (живея в едно селце на 130 км от столицата). Да не говорим за баниците ми, в които добавям малко домашна чубрица (смее се).

– Български улици, природни кътчета присъстват ли пряко или пък като усещане, асоциации в днешните ви произведения? Хората на изкуството поначало са космополити. Но произходът, родът, възпитанието се кодират в нас и може би по някакъв начин се проявяват в творбите им?

– Не, мисля, че не. Рисувам обикновено непосредственото ми обкръжение, което не е в България. Но ако някой види нещо българско в платната ми, той ще види нещо от себе си. Същото това нещо, което прави Толстой и Хемингуей, Веласкес и Моне, Бах и Чайковски универсални... Или нещо, което, въпреки мен, ще прозре, благодарение на 28-те години в България, когато съм се формирал като личност.

– А когато сте в България, рисувате ли?

– Не, не ми е оставало време, но съм започнал да рисувам в България. Би трябвало да е останало нещо на някой таван, освен ако не е послужило за разпалки... (смее се)

– Бихте ли споделили какъв е вашият начин на работа – творите, когато вдъхновението ви споходи, когато у вас се породи конкретна идея или имате необходимост да рисувате всеки ден? 

– Амалгамата от трите. От време на време, когато погледът не вижда, когато липсват идеи, хващам книга, за да премахна натоварването, или отивам в гората за гъби, или пък тръгвам с пастелите по пътеките да търся нещо, което да ми хване окото. Окото, като всеки друг орган, подлежи на изхабяване. Дори когато или точно заради търсенето на красивото. Ако и това не е достатъчно, вземам колата и отивам в другото си ателие. От 20 години насам държа да имам още едно място за работа, за да избегна, доколкото мога, рутинното. В друг район на Франция, с други ритми на пейзажа, с различна светлина. А в момента дори в Испания.

– Вие сте възпитаник на европейската художествена школа, но имате много изяви и почитатели и в САЩ. Има ли, според вас, разлика в разбирането, възприятията на публиката в Европа и отвъд Океана или това зависи от всеки отделен човек?

– Това, което констатирах в САЩ, е, че при тях няма снобизъм или шовинизъм. Те купуват това, което им харесва, независимо от стила или насоката на творбите. Излагал съм в "Челси" (Меката на т.нар. съвременно изкуство), на 50 м от "Малборо галери" и на две пресечки от галерия "Гагосян" и това беше една от най-успешните ми изложби. Колекционери, излизайки от изложба на Такаши Мураками в "Гагосян", са влизали в "Аксел файн артс" (в която излагат мои картини) без никакви предразсъдъци. За тях, щом си съвременен – правиш съвременно изкуство. Харесва се или не. Разбира се, това е общото впечатление, изключения винаги може да се намерят. Не може да се подценява фактът, че в САЩ, и специално в Ню Йорк, пазарът и покупателната възможност са по-големи.

– Как виждате ролята на галеристите?

– Художническият занаят е монашески и интернет не дава достатъчна представа за една творба. Така че галеристът се явява като неизбежната и необходима връзка между любителя, колекционера и художника. Обикновено това са хора, влюбени в изобразителните изкуства, с дълбоко разбиране към художника и творбата, което ги прави незаменими съветници и приятели на колекционера. И трябва да призная, че без галеристите и техните галерии сега щях да съм на някое кьоше на туристически град, да продавам рисувани пощенски картички за жълти стотинки. Предполагам, че пак щях да си изкарвам хляба, но на каква цена?..

– Какво друго, освен рисуването, ви пълни душата и ви дава смисъл; имате ли любими занимания?

– Музиката. Най-вече. И всички останали изкуства, доколкото ми остава време. Всички други занимания – разходки, туризъм, музеи, са пряко свързани с работата ми.

– Откакто започна пандемията, във Франция бяха наложени строги ограничителни мерки – вие как преживявате този труден за всички ни период? Макар че, доколкото разбирам, и през 2020 г. сте успели да покажете изложба в галерия "Хуго" в Ню Йорк.

– (Смее се) Миналата година откриването на изложбата в "Хуго" беше насрочено за 27 март. На 25-и затвориха Ню Йорк. Ако не се лъжа... Изложбата беше вече закачена, но никой не можа да я види на живо. Въпреки това галеристът успя да продаде няколко работи на колекционери, които притежават мои неща и имат представа как стоят на живо. Бях доста стреснат, но, като по чудо, "M Fine Arts" в Бостън, "Galerie de l`Europe" и "Francis Barlier" в Париж продадоха по 1-2 мои работи. Галерия "Астри" също. Получих помощ от Френската академия за изящни изкуства и в крайна сметка финансовата ми година се оказа съвсем нормална.

– Прочетох вашата мисъл: "Оставам, може би наивно, убеден, че красивото ни прави по-добри. Затова се опитвам да преведа красивото чрез средствата, с които разполагам." Може ли красотата да притежава такава сила, че да се противопостави на грозотата, лошотията и грубостта, които се срещат много често в днешния ни живот?

– Оставам, може би наивно, убеден... Да, лошото съществува, но все пак ние решаваме с какво да се обградим.

– Според мен картините заживяват пълнокръвно, когато се срещнат с хората, когато влязат в домовете им и те ги обикнат, радват им се. Имате ли свои творби, с които никога не бихте се разделили?

– Да, съгласен съм и обичам да казвам, че не художникът, а колекционерът завършва една работа, когато заживее с нея. Няма картини, които държа да съхраня. Това са реакции на начинаещи художници, които се страхуват, че не са способни да направят по-добро. Имам, разбира се, работи, които не са намерили любител и които съм запазил, защото ги намирам добри. Понякога – между най-добрите. Но първият, който ги хареса, може да ги откупи.