Държавата на концепциите
/ брой: 284
Концепция за качествено здравеопазване в България, Стратегия за национална сигурност, Концепция за устойчиво развитие, Стратегия за децентрализация, Концепция за социална политика, Стратегия за заетост, Концепция за енергийна стратегия...
Това е само пример за основното производство на повечето български управления - тонове документи със заглавия, звучащи като древнокитайски поговорки. Ако има шампион по концепции в ЕС, това е нашата страна. Ако има класация за най-голям брой стратегии на глава от населението, вероятно България ще отвее конкуренцията като министър парламентарния контрол.
Всяка концепция у нас е неумолима концентрация на клишета, общи приказки и оптимистичен дух, след които нищо не следва.
Нима след концепцията за добро здравеопазване здравната система по магически начин ще стане съвършена? Нищо подобно. Оправете здравеопазването сега, после се занимавайте с концепциите!
В България обаче концепциите се произвеждат, за да прикрият шокиращата липса на реални действия.
Написването на стратегия е подмяна на факта, че стратегия няма да има. Защото след като документът бъде надлежно оформен, правилно подвързан, пиарски осветен и управленски обяснен, той ляга в чекмеджето на някое министерско бюро и остава там, докато страниците не пожълтеят от благородно миналото време. Документът е бил написан като временна мярка, подпомагаща имитацията на работа.
Ако изчислим колко стратегии са били написани в България в периода 1989-2010 г., това би поставило край на мита, че никой у нас не пише литература. Просто писателите са емигрирали в министерствата, но вместо романи произвеждат концепции, стратегии и намерения за реформи.
Резултатът от превръщането ни в държава на концепциите е тъжен. Хората започват да се отвращават от определени думи и развиват алергия от политиката. Защото политиката за тях се свежда до министри, които обясняват концепции, и премиери, които коментират стратегии.
Езикът на българската политика успешно се е превърнал в постмодерна Кабала. Думите вече не изразяват реалности, а само управленски фантазии. Стратегията не описва бъдещи намерения, а е само начин да се залъжат хората до поредните избори. Политиците са станали като врачки, които искат единствено да ни замъглят дотам, че да успеят да подновят мандата си.
Така се стига до парадокса, че българското управление е единственото, което няма дългосрочни цели, намерения и амбиции. Стратегиите и концепциите са само театър. Всъщност няма защо да се учудваме, че в края на постоянната имитация на политика дойде да ни управлява премиер, който не излиза от телевизора. Говори, обяснява, мечтае и ругае на глас. Концептуален и стратегически.
В държавата на концепциите това е нормалното всекидневие.