50 години eмбарго срещу Куба

По време на управлението на Батиста, през 50-те години нa миналия век, Хавана е метрополия за развлечение на свръхбогати туристи от САЩ. Над 20 000 проститутки денонощно се предлагат по нейните улици. Казината и публичните домове, в ръцете на американската мафия, никнат като гъби след дъжд. Обиграни търговци доставят всичко за богатите ценители на удоволствия. Но около столицата на разгула се шири океан от нищета.
Срещу режима на Батиста се разгаря всенародна съпротива. Младият адвокат Фидел Кастро заедно с група кубински борци за свобода щурмува на 26 юни 1953 г. казармата "Монкада". След неуспех на акцията, арест и затвор той остава по изключение жив след всеобща амнистия и емигрира в Мексико. Тук съдбата го среща с аржентинския лекар Ернесто Че Гевара. Кастро организира и обучава боен отряд партизани и наема малката 12-местна моторна яхта "Гранма". През нощта на 25 ноември 1956 г., претоварена с 82-ма бойци, муниции, лекарства и провизии, "Гранма" отплава от пристанището Тукспан с курс Куба. В океана ги застига тропически ураган. След огромни премеждия групата достига плажа Lаs Coloradаs в провинция "Ориенте". Въпреки атаките на авиацията, сражения с войските на Батиста и загубата на 67 бойци, духът на Кастро е несломим. С оцелелите 15 души от "Гранма" и с подкрепата на местното население в планината Сиера Маестре за кратко време той успява да създаде мощна армия, която под командването на него и на другите двама легендарни команданти, Че Гевара и Камило Сиенфуегос, прекосява от изток на запад целия остров, блестящо печели ред сражения и на 2 януари 1959 г. триумфално влиза в Хавана. Революцията побеждава без чужда помощ, и то под крепостните стени на цитаделата на световния империализъм - Съединените Щати. С това тя завинаги ще остане в историята на човечеството. Батиста бяга с държавната хазна в Доминиканската република.
След победата

започва непосилна работа

по укрепване на властта и икономиката. През май 1959 г. се извършва национализация, през август 1960 г. Куба одържавява и американските петролни рафинерии, които саботират преработката на съветски нефт. С тези си дръзки действия тя отключва агресията на могъщия си северен враг и Щатите налагат забрана за износа на стоки за Куба, а на 7 февруари 1962 г. Кенеди обявява пълната й икономическа блокада. Изолацията нанася тежки щети на страната. 10% от населението й, несъгласни с революцията, емигрират във Флорида. САЩ налагат прекъсване на икономическите връзки с Куба и на останалата Латинска Америка. За да компенсира загубата на регионални пазари, правителството на Кастро се свързва още по-тясно със Съветския съюз. Типичният за американците агресивен отговор на тази реакция на Кубa не закъснява. През нощта на 14 април 1961 г. "Бригада 2506", съставена от 1500 наемници от кубинската емиграция, потегля от Никарагуа с цел военен десант в залива Bahia de Cochinos и предизвикване на контрареволюция. Кастро е известен за нападението и подготвя достойно посрещане. За 24 часа, след потопяване с авиация на плавателните им съдове, агресорите са обкръжени на плажа Хирон, и оставени без муниции и провизии, за 72 часа са напълно разбити.

Провалът на инвазията

представлява унизително поражение за кубинските емигранти и за САЩ и те планират втора операция, този път с редовна войска. Обезпокоено от новата заплаха, кубинското правителство приема предложението на Съветския съюз да инсталира ракети "СС-3" на острова. Оценявайки смъртоносната заплаха, която те представляват за Съединените щати, президентът Кенеди обявява блокада на острова и американските военноморски сили спират с предупредителни изстрели съветския конвой от кораби. Човечеството за първи път е изправено пред прага на ядрен апокалипсис. За щастие разумът надделява и Хрушчов предлага да  демонтира ракетите от Куба срещу гарантиране на нейния суверенитет. Кенеди с облекчение приема.
До края на 80-те години благодарение на безкористната помощ на Съветския съюз и на социалистическите страни ембаргото над Куба слабо се отразява на нейната икономика и на стандарта й на живот. До предателството на Горбачов тя бележи забележителни успехи в образованието, здравеопазването, спорта, културата, икономиката, военната област и се превръща в привлекателен пример за Южна Америка.
През 1980 г. един от най-реакционните политици на САЩ, Роналд Рейгън, става президент на страната, а най-големият предател в историята на човечеството - Михаил Горбачов, е приет за член на ЦК на КПСС. Тези две събития обръщат хода на историята. Рейгън обостря агресивната си политика спрямо Куба, нормализирана в известна степен от неговия предшественик Джими Картър, и засилва търговското ембарго.
След предателството на Горбачов през 1989 г. социализмът рухва и Студената война про форма приключва. Настъпва глобална геополитическа промяна в полза на САЩ. Но въпреки това враждебността им спрямо Куба не намалява. Идеологическата нетърпимост и имперско отношение на Вашингтон към Острова на свободата се възприема и от международната общност като проява на държавен тероризъм и "икономически геноцид". През 1992 г. конгресът на САЩ приема закона на сенатора Робърт Торичели, с който ембаргото се затяга до крайност. Целта на Рейгън е след отпадане на икономическите връзки на Куба със социалистическите страни да стегне още по-здраво примката около шията й и чрез икономически терор да се влоши животът на населението до такава степен, че да се предизвикат вълнения и свалянето на Фидел Кастро от власт. Законът забранява банкови преводи на пари, пътуванията до Куба, превоза на стоки с американски кораби под заплахата за 6-месечна забрана за акостиране в американски пристанища, конфискация на товара и затвор до 10 години.
На 24 февруари 1996 г. Куба сваля два самолета на кубински емигранти, нарушили въздушното й пространство с провокативна цел. В отговор президентът Клинтън подписва нов закон, внесен от сенатора Джеси Хелмс и конгресмена Дан Бъртън, за

още по-строги рестрикции

Законът забранява икономическите контакти с Куба вече и за неамерикански граждани и фирми, което се посреща с нескрито раздразнение от световната общност. Двата ембаргови закона, на Торичели и на Хелмс-Бъртън, засягат почти 90% от кубинския внос на храни, лекарства, пестициди, торове и горива за механизираното земеделие на страната, предизвикват дълбока криза в снабдяването на населението и рязък спад в жизнения му стандарт. Заедно с разпада на социалистическата общност и загубата на 80% от старите й икономически партньори, двата закона причиняват за периода 1989-1993 намаление на БВП на Куба с 35% до 50%. Към тези негативи се прибавят още и опустошенията на тропическите урагани, връхлетяли по това време острова. След 1990 г. Куба изпада в изключително тежка криза. Наскоро и голямата френска банка "Париба" също бе наказана от световния екзекутор с многомилиaрдна глоба за извършени финансови транзакции с Куба. В същото време медиите в САЩ лицемерно ронят крокодилски сълзи за трудното положение на кубинския народ, "изнемогващ под режима на Кастро". По-отвратителна демагогия от тая,    

палачът да лее сълзи за жертвата си

трудно може да си представим. Сумарните щети на Куба, нанесени й само от американското икономическо, търговско и финансово ембарго, коригирани с инфлацията спрямо златото, възлизат на невъобразимата сума от 1112 милиарда и 534 милиона долара зa 50 години! За здравеопазването, което е приоритет на социалистическото правителство, страната е принудена да внася прескъпо чрез посредници лекарства, медицинска апаратура и резервни части. По този начин Съединените щати правят всичко възможно, за да навредят на Куба, и след това лицемерно демонстрират "съчувствие към страданията на народа". За съжаление по света има достатъчно дебили с "полирани мозъци", които вярват на подобни лъжи!
За да облекчи последствията от убийственото ембарго, кризата и липсата на валута, социалистическото правителство на Куба е принудено да въведе през 1990 г. режима на така наречения "Periodo Especial" ("Специален период") и да извърши някои пазарни реформи, стремейки се при това да запази (доколкото е възможно) социалистическата същност на икономиката. Страната се отваря за международния туризъм, разрешават се чуждестранните инвестиции, легализира се използването на долара за покупки в специални валутни магазини, позволява се частен бизнес за около 150 вида икономически дейности, главно в сферата на търговията, услугите, туризма и дребното земеделие, но само със семеен труд. От октомври 1994 г. се допуска също и пазар със свободни цени за земеделски стоки.
Резултатът от тези мерки (напомнящи на НЕП-а в Русия) е двояк - от една страна се постига известно икономическо оживление, но Раул Кастро предупреждава, че специалният период не е приключил. Както добре знаем от собствен опит, медалът на пазарните реформи има и обратна страна - наруши се социалната хомогенност на кубинското общество. Историята е доказала, че обществото понася по-сплотено справедливо разпределената бедност, отколкото несправедливо разпределеното богатство. С реформите в Куба се създаде икономика на двете съсловия - на разполагащите с валута кубинци (таксиметрови шофьори, работещи в туризма, роднини на емигранти и проститутки) и на обикновените кубинци. Лекари, инженери, учители и хора на науката започнаха да работят за валута като таксиметрови шофьори и сервитьори в туристическите ресторанти, увеличи се активността на жриците на "платената любов".
Появиха се и явления, неприсъщи на социалистическата етика, което вреди на имиджа на страната. Тази сегрегация противоречи и на принципите на кубинската революция. Абсурдно е човек на науката да има доход, по-малък от този на един келнер. В същото време нуждата от валута за страната е огромна и неотменима. Жестока истина е, че поради терора на американското ембарго и при отсъствието на помощта от несъществуващата вече социалистическа общност друг начин за нейното преодоляване освен пазарните реформи няма. Но както всяко лекарство

те помагат, но и вредят

Доларите без покритие от частната еврейска емисионна банка, наречена "Федерален резерв" на САЩ (по-известна е като печатницата за пари) са примамката, сиренцето в капана за мишки, с което елитарният клуб на Г-7 примамва бедните страни в гетото на новата колониална система на финансово заробване. Но Куба, заедно с другите горди народи от Латинска Америка, познали "прелестите на капиталистическия рай", героично се бори с терора на своя могъщ инквизитор и търси пътя към обществото на социалната справедливост. Целият свят със затаен дъх следи борбата й за оцеляване и горещо й желае да се съхрани като пътеводна звезда в похода на човечеството към новия социализъм.