1:0 за разума

Когато преди две години група единомишленици от Димитровград, сред които и журналистът Димитър Беремски, обявиха инициативата си част от града да бъде обявена за паметник на културата с национално значение, скептицизмът относно реализацията на начинанието беше голям. Последвалата дискусия и особено реакцията на "демократичната общественост" затвърдиха това усещане. Причината е, че въпросът мигом се превърна в изключително политически, а архитектите, градостроителите и историците почти нямаха думата. Връх на нажежаването на страстите около темата "Димитровград - най-живият паметник на архитектурата" бе дискусията в студиото на БНТ в рамките на тв проекта "Българските събития на XX век". Припомняме, че Дмитровград спечели в раздела за най-значим български строеж на отминалото столетие. Да оставим коментарите на общественици и културтрегери и да си пропомним как самата държавна телевизия анонсира включването на Димитровград в конкурса: "Това е утопичният град на бригадирите... копиращ съветските образци... В Димитровград са вложени принципите на съветското градоустройство. Неговата еклектика и монументални сгради в сталински стил..." В този дълъг цитат няма почти нищо вярно. Градът не е утопичен, той е напълно реален, макар че не всичко от генералния план на архитектите Любен Тонев и Петър Ташев е построено. Градът не копира съветски образци - такива по това време просто няма - най-близките по замисъл обекти - Нова Каховка в Украйна и Волжски, близо до Сталинград, тепърва се изграждат.
Що се отнася до принципите на съветското градоустройство, проблемът на този, който е написал това, е, че такива принципи отсъстват и това е един от огромните проблеми пред т.нар. сталинска архитектура. Най-общо е взаимствана идеята за "град-ансамбъл". Сградите в Димитровград са много далеч от еклектиката и са издържани в строг класически стил, който се родее повече с италианските образци от Ренесанса, на монументализъм изобщо не мирише - най-високите здания са по пет етажа. Нещо повече, нашите архитекти с европейското си мислене са направили Димитровград много по-удобен за живеене, по-уютен и зелен, отколкото съветските им колеги. Мислели са повече за хората, а не толкова за парадността и представителността на централните улици.
Изреждаме всичко това, за да покажем, че Димитровград въпреки идеологията, с която е обгърнато създаването му, като архитектура заслужава да бъде национален паметник. Вчерашното решение на министерството на културата е безспорно правилно и показва, че когато аргументите са силни, разумът може да надделее над идеологическите предразсъдъци.