Вярвам в истинското и ценното

Професор Николай Тонев, роден на 27 януари 1921 г., е от онези наши музиканти, които са посветили своята енергия и способности на широкото разгръщане на музикалния живот в страната. Изявен педагог, той има значителен принос за развитието на българската изпълнителска школа по валдхорна. Десетки негови ученици са предпочитани солисти в нашите оркестри, други са лауреати на регионални и международни конкурси. Дисциплината "Духови ансамбли" в НМА "Проф. Панчо Владигеров" е основана и утвърдена по негова инициатива. Автор е на научни трудове и инструктивна литература по двете специалности. Друга ярка страна на неговата дейност е дирижирането. Николай Тонев завършва валдхорна и дирижиране в Българската държавна консерватория. Ръководител е на хоровете "Гусла", "Кавал", "Георги Кирков" и др., като печели заедно с тях много отличия на фестивали у нас и в чужбина. Концертира в България, Русия, Великобритания, Франция и др. Диригент е бил и на симфоничните оркестри в Плевен, Видин, Разград. Работил е в Япония. През 1979 г. е поканен за професор в Мусашино академия в Токио.
"Много съм щастлив, че с диригента г-н Тонев направихме великолепен концерт... Трябва да отбележа изключителното изпълнение на "Арменска рапсодия" от Меликсетян, Симфония 2 за духови и ударни от Чанс и Симфония за духови от Джагър. Тонев притежава възхитителна музикалност, която ярко разкри пред нас...", посочва проф. Миамото Ишикава. "Ние бяхме пленени от необикновените музикални качества на диригента. Оркестърът беше същият, а свиреше по различен начин... Този оркестър, способен за сериозно, зряло концертно изпълнение, ни очароваше...", споделя проф. Таеко Норо от Мусашино академия в Токио.
Концерт в чест на 90-годишнината на проф. Николай Тонев ще се състои на 16 март от 18 ч. в зала "Панчо Владигеров" на Националната музикална академия "Проф. П. Владигеров". Концертът с участието на Софийския духов оркестър ще дирижират ученици на професора.  

- Помните ли първите си стъпки в музиката? Разкажете как започнахте?
- През 1935 г. ме приеха като ученик във Флотския духов оркестър във Варна. Курсът беше 4-годишен, който се признава и за военна служба. Дадоха ми специалност валдхорна и втори инструмент - акордеон. После се явих в Музикалното училище в София с валдхорна. При проф. Карел Стари, който дойде от Чехия, започнах да уча валдхорна. След завършването отидох на специализация във Виена, където учих година и половина. После постъпих във Висшия отдел на Музикалната академия и още като студент почнах във филхармонията, а по-късно станах солист в новообразувания симфоничен оркестър на радиото. След академията завърших 3-годишния курс по дирижиране и бях назначен за първи диригент в Държавния симфоничен оркестър в Разград. Това беше след 1944 година.
В Разград изкарах две години, след което се явих на конкурс за доцент в Музикалната академия, по-късно станах професор и работих в Консерваторията 33 години. Пенсионирах се през 1977 година.
- Вие сте работили и в Япония. Какво мислите за т.нар. японско чудо? С какви трудности се сблъскахте там?
- През 1979 г. бях поканен за професор в Мусашино академия в Токио. Срещата ми с японските студенти бе голямо предизвикателство. Първият проблем беше в това, че не знаех техния репертоар, който бе съвсем различен от нашия, предимно от американски композитори. Бях изненадан от размера на духовия оркестър - очаквах 30 души, а се оказаха 100! В самата оркестрация на техните пиеси имаше добавен контрабасов фагот, който не бях виждал дотогава.
Японците са хора, които са много работоспособни. Спомням си, когато бях възложил на духовия оркестър увертюра... Групата остана след репетицията, за да усъвършенства трудните пасажи на кларнета и след това ми казаха, че са учили до 4 часа сутринта, за да могат да го постигнат. Дори една от студентките припадна от умора.
Японците имат много качества, но най-голямото им предимство е в това, че могат да изучат някои особености в свиренето и усърдно се занимават с трудни моменти. Японските студенти може да знаят много неща, но след като научат нещо, колкото и малко да е то, са безкрайно благодарни на учителя си.
Много се говори и пише за "японското чудо", доста книги се издават, но непосредствените впечатления са нещо, което трудно може да се опише. Човек трябва сам да се докосне до един друг, непознат за него свят.
- Какви бяха първите ви впечатления?
- Още със слизането на летището в Токио бях впечатлен от огромните самолети. Второто, което ме изуми, беше ескалаторът-тротоар, който се задвижваше към изхода. Третото, което ме изненада особено приятно - по уредбата се изпълняваше виртуозна пиеса на валдхорна, която в Европа не бях чувал до момента (ми-бемолният валс от Шопен, който и за пиано е трудно изпълним). Може би имаха информация от представителите - посрещачи от Мусашино академия, че съм професор по валдхорна. След като чух виртуозното изпълнение, си зададох въпроса: "Кольо, какво ще ги учиш оттук нататък?" Но японците са такива хора, които дори и да знаят много неща, като научат нещо ново, е достатъчно да те ценят и уважават. Научих от тях наистина много, но и аз имаше какво да им покажа в ансамбловото свирене на духовите инструменти. По предварителна уговорка трябваше да подготвя четирима студенти по валдхорна, да ръководя представителния симфоничен и представителния духов оркестър. Открих доста слабости в изпълнението на духовите инструменти и концертмайсторът, който също беше професор, предложи да работи с щрайха, а аз - с духачите, на които имах какво да дам. И още на първата репетиция разбрах, че останаха доволни.
Втората ми среща беше с духовия оркестър, чийто състав бе от 75 души. Там нещата тръгнаха добре. Някои проблеми идваха от ситуацията, че в тяхната учебна програма за духовия оркестър имаше пиеси, които в Европа не са познати. Спомням си за един случай, в който на репетиция със струнния оркестър, продължила два часа и половина, освободих музикантите 15 минути преди края на учебния час. Заради това последва недоволство между студентите. Ректорът ме извика да давам обяснения защо съм ги освободил по-рано. Аз му казах, че работата вървеше добре и че съм доволен от тях, а те са си помислили обратното.
- Продължава ли развитието на българската музикална школа? Какви са днешните й върхове?  
- В България професионалната музика възниква и се развива твърде късно. За пример мога да посоча факта, че когато още по-миналия век се играе представлението "Многострадална Геновева" и женската роля се изпълнява от мъж, не къде да е, а в съседна Румъния, Пиетро Маскани дирижира опера. Едва след Освобождението може да се говори за сериозно музикално композиторско и изпълнителско творчество, което само за стотина години, без да има традиции в миналото, достига до европейско и вече световно равнище. Композитори като Емануил Манолов, Добри Христов, в цял свят признатият Панчо Владигеров, по-късно Марин Големинов, Веселин Стоянов, Парашкев Хаджиев, Никола Атанасов, Александър Райчев са ярък пример за таланта на нацията ни. Високи върхове имаме и в изпълнителската дейност, в развитието на оркестровата и хоровата дейност, в създаването на музикалното образование и утвърждаването на българската професионална школа, доказала се със своите световни колоси като Борис Христов, Николай Гяуров и още много други наши таланти.
- Имате ли наблюдение върху младото поколение? Талантливо ли е?
- Мисля, че сериозната музика е създадена не само за удоволствие, но и да възпитава. Нейната мисия е чрез посланията си да извисява духовно човека. За съжаление в нашето съвремие превес взима не особено стойностната със своите художествени качества култура. Въпреки това е факт, че имаме невероятно талантливи млади български музиканти, но за съжаление те не са мотивирани да останат тук и работят в чужбина, където са високо оценени във всяко отношение.
Ако масовата "примитивизация", която е обхванала народа ни, продължи, това ще доведе до пълна духовна деградация. Тази тенденция може би е следствие от нелекото битие на българина. Но въпреки това съм оптимист. Искрено вярвам и се надявам скоро пластовете да се наместят и талантът, и професионализмът, и истинското, и ценното да победят.