Белетристика

НЕНЧО ИЛИЕВ ДОБРЕВ е роден на 19.01.1963 г. в Ямбол. Завършил е българска филология във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий". Бил е учител по български език и литература, а впоследствие и училищен директор. В момента се занимава с производство на мебели. Пише разкази, фейлетони, епиграми, стихове. Автор е на стихосбирките "Послания за криле" (2001), "Последното такси на града" (2017), "Цветя по пълнолуние" (2018), "Шепа светулки" (2019), "Преброяване на цветовете" (2022), както и на сборника с разкази "Лятно позиране" (2020). Носител на редица литературни награди. 

Заек 

Разказ от Ненчо Добрев

Край. Отказвам се. Спирам с фокусите. Не че не ми харесва да правя фокуси. Но вече не издържам. На толкова тържества съм бил, толкова покани съм получавал. Ела да ни покажеш номерата си, казват ми от едно място, имаме годишнина от създаването на предприятието и в тая чест организираме празник. Ти си добре дошъл с твоите знаменити фокуси. Е, добре дошъл съм, ама забравих къде съм сложил заека. За първи път ми се случва. Най-накрая, след като извадех всички дамски шалчета от един цилиндър, трябваше да извадя и заека. Това беше кулминационният момент. Но вместо заек, извадих прашки. Червени. Падна голям смях. Те хората така и не разбраха, че трябваше да извадя заек. Но аз си го знам. И се изложих. И най-лошото е, че не намерих заека. Търсих го навсякъде. Из чекмеджета, шкафове, гардероби, под леглата, зад канапетата. Ядец! Няма заек. Три дни не съм мигнал. Къде отиде тоя заек. Добре, че е комшията. С него играем на шах. Обади се човекът, ела, вика, тази вечер съм сам. Жената замина за санаториум. С приятелки. Цяла седмица ще я няма. Отворихме си биричките. Пием и играем. Той е добър на шах и винаги ми играе заучени ситуации, но и аз не съм по-долу. Взех му офицер. И той ми взе офицер. Взех му кон. И той ми взе кон. Взех му топ. И той ми взе топ. Играем така близо час и накрая останахме само с по един цар и един офицер. Стиснахме си ръцете като приятели. Реми. Няма победител. От бирата съвсем ми се приспа. Станах да си ходя.

- Остани! - вика комшията. - Ще ти кажа един виц.

Намествам се пак на фотьойла. Комшията много обича да разказва вицове за шахматисти.

- В автобуса жена неволно докоснала мъж по "достойнството". О, извинете, не беше нарочно, извикала жената. - А, да си ги нямаме такива. Аз съм шахматист. Пипнеш, местиш! - отговорил мъжът.

Не беше от най-остроумните вицове, но все пак една усмивка мина по лицето ми.

- И още един - казва той. - Мъж се прибира късно вечерта. Жена му го посреща. Къде си бил, бе? Какво си правил? Що закъсняваш? - Играхме шах, бе жена. Ами защо миришеш на ракия? На шах ли да ти мириша?

Не ми е до смях. На комшията му е добре. Децата му са изучени. Живеят в чужбина. Жена му е на санаториум. Той самият е чиновник в банка. Цял ден чете вицове или решава кръстословици. А на мен ми го няма заекът. Утре ще ме извикат някъде да им правя фокуси. Фокусник без заек в джоба не е фокусник. Смешник е.

- Е, да тръгвам - рекох. - Утре трябва рано да ставам. Ще ходя на плажа да дишам йодни изпарения.

- Докторът ли ти препоръча?

- Не, от време на време го правя за тонус.

- Няма лошо - казва комшията. - И аз се каня да го правя и никога не намирам време. Всъщност защо не останеш на вечеря? Жената, преди да замине, ми направи прекрасна яхния.

- Не, ще вървя. Уморен съм.

- Жалко - въздъхна комшията. - Може би никога не си ял толкова вкусна заешка яхния.

(Разказът е спечелил Първа награда в литературния конкурс "Рада Казалийска" на читалище "Добри Чинтулов 1935", София)