Поезия'2013 - автори, заглавия, книги

Пренареждах купчината от четиридесетина стихосбирки три пъти. Първо, по признак възраст и поколение; второ - по признак странност и нестандартност; и трето - естествено, сигурно и най-естествено! - според моя субективен вкус и разбирания. Т.е. - това, което ми допада и ме впечатлява... Улавям се в непреодолима моя слабост: предпочитанията ми към класическата, римувана поезия. Оправдание, и то твърде удобно, намирам у ветерана Валери Петров "Стихове 2012-2013". Сред неговите бисерчета, дванадесетина на брой, откривам и ония редове-стихове, които ми спестяват дългите обяснения: отварят портите на онова, което искам да извадя пред скоби:
    Тез рими, ритъм и други там -
защо заради тях
отказвах се от слънце, въздух, смях,
живот изобщо,
може би защото,
ако умееш нещо,
в естеството на твоето умение, уви,
е жаждата да се осъществи,
а също и настойчивата нужда
да срещне твойте мисли с мисъл чужда?


Но ето "отговорът"на Николай Милчев:

Той спи с едно отворено око 
да не пропусне стих, който се рее.
А сутрин крие своето крило   
под якето... И може би живее...
                        ("Поет", Тънък дъжд)


Класическо и... модерно стихосложение


...За да илюстрирам най-общо впечатлението си от  Поезия'2013 върви според мен заглавието "Не ме забравяй, сърце!" Автор - Карол Николов. Този вопъл на 79-годишния поет е твърде показателен, що се отнася до външната, пък и не толкова външна страна на поезията като творчество, най-близко свързано със...сърцето. Това заглавие е сякаш неогласена реплика към поетичната книга на Йордан Ефтимов "Сърцето не е създател", която донесе първа награда на автора й в тазгодишния конкурс на името на Иван Николов. Единият - с класическо стихосложение и мислене, другият ( роден през 1971 г.) с подчертано модерно съзнание и техника. Карол Николов -  с неговото отчетливо забележимо влизане в деня:
       
Ако някога ме информираш
        за твоя истински ден, ще бъда щастлив,
защото ще интерпретирам
истинския и измисления твой ден...

Защо се прехласвам от тия всекидневно-банални стихове? Сигурно защото литературното ни всекидневие е препълнено от измислени въздишки и преживявания. А може би, защото съм във възраст, близка до поетовата?
Но ето какво казва  Маргарита Петкова, като че в подкрепа на моите мисли в увода към стихосбирката на Таня Хаджимитрова "Едно към едно": 
"Таня Хаджидимитрова винаги е заявявала в своите стихове нещата, които минават през деня и през сърцето й едно към едно."
Т.е. можеш да пренебрегнеш римата, ритъма, правописа, но сърцето и деня - трудно!
Затова може би стиховете на Карол Николов ме радват с простотата им. Но и смелостта на автора им да не се посвени от изпълнените с баналност редове:
    Тя слизаше с бастунче във трепереща ръка,
и някак странно се подпираше на хълбок,
за да помогне на клатушкащите се крака.

Той открито си казва:
    Литературата се прави от нестандартни автори и герои
само че всеки автор и всеки герой
е непостижимо различен...
и неочаквано непознаваемо свой.
Да, и финалът е твърде "банален":
        И само любовта небесна  
от провалите ще ни спаси.


Надвикване с... морето и машините


Още един човек "на възраст" предизвика в мен изненада: Лозан Такев, с "Рождество".
Някои се отказаха и от препинателните знаци, и от римата. Други - за които не върви идиомът "млад и талантлив", останаха верни на класическия стих. В определени граници на търпимост и тук се долавят повече или по-малко успешни опити за "обновяване". При Лозан Такев, напротив, наблюдаваме едно задълбочаване на познати негови стилистични "хватки": на първо място - изострена емоционалност, дори сантименталност; на второ - но определяща е неговата сатирично-иронична настройка :

        ...живеем като бежанци,
отрекли се от свойто минало...
така наречените от самия автор "лозанки" (перифраза може би и на лозинки, в смисъла на графологически добавки) са едни от най-колоритните лирико-сатирични късове, без които книгата би загубила много от своя аромат и чар:
    С лозанки на хартия срещу неправди вия...
(Партийна лозанка)
Горчиво звучи поетовото признание, изтръгнато от бита на непреходния преход:
    Живях в мълчанието - тайно и безлико,
    Във времето на прехода живях.
    Не чувахте ли колко силно виках,
когато през годините мълчах?
Това "викане" не можем да не свържем с "надвикването" на Вапцаров - с морето и машините; с оня "Събор надпяване" на Коста Павлов; с Калин-Донковото: "крещях от тишина, мълчах от екот", с вечерния тромпет на Борис Христов - тема за докторска дисертация!!


Биография на едно поколение


С малко по-откровена сатирична настройка, са книгите на Васил Сотиров "Излизане от пейзажа" и на Анибал Радичев "На зазоряване".
Впечатляващото в тях е единомислието на авторите им по посока (отново) на всекидневно-делничното, тук вече можем да кажем и - на злободневното.
Някога нарекох, в себе си, Васил Сотиров "смешлив лирик". Той започна с гражданска лирика. Постепенно отиде към открито-публицистично заявяване на идеите и позициите си; даде да се разбере, че ще търси директното общуване, критичното споделяне. При това - твърде огрубено, безцеремонно и без страх от обвинения в натурализъм.
Ето я декларацията-платформа на смешливия лирик:
        Студено време.
        Във такова време
думите са зрими -
думи
на мойта
и на твойта топлина...
...и още един вариант на темата "сърце":
        Прободено с игли,
        сърцето на игленик прилича вече...
или в "Нощен бриз"-
        Не пускай котва във сърцето му!
        ---
        Вълнението ще е мъртво.
        А котвата ще е ръждясала
от липса на сърце.

Все варианти, достойни за перото на лирика-сатирик. В книгата "Излизане от пейзажа" любителят на еротични строфи ще намери в излишък "бисери" от рода на:
(Избирам най-цензурното все пак):
        А ненаситно търсейки насита,
мадамата във тоя миг изтърси:
"Коя съм аз ли?
Маргарита,
която своя майстор търси."       
Те са от цикъла "Малък декамерон" - постижение според мен на съвременния български еротикон. Но и в този цикъл не се губи сатирико-ироничният пламък:
        Господи,
не отвръщай лице от България -
тая клета женица -
толкоз деца е родила:
по-добрите умряха за нея,
другите още я цицат...

Анибал Радичев...Окривам го ( за себе си!) в "Хумористичните редове" от книгата му "На зазоряване". Това са от типа закачки, обикнати от публиката от времето на големите ни "зевзециФ. Двете книги на Анибал (другата, "Откровения") възприех като една.
И понеже ги поставих в пакет с книгата на Васил Сотиров, съм длъжен да направя все пак едно сравнение: Анибал е по-затворен - по-близо до епиграмата, отколкото до вица:
        Въпрос

        Всички сме на далавера...
        А кой че сади пиперо? ...

В тоя "пакет" попадна и Иван Арнаудов с книгата "Божествени частици":
 
        АЙНЩАЙН разложи атома
        И видя Бога - добра и зла сила.
        По луната се отпечатаха мечи следи,
появиха се хора с изкуствени сърца.
Клонираха Доли...
Човекът си остана зло дете -
рита кожено кълбо, напомнящо Земята.

 Ето някои от АФОРИЗМИТЕ:

Небето се разцепи. Показа се празното - без облаци, без птици, без Бог.

Дискусия: яд ме е, че е прав.

От каната на Пикасо изскача момиче.

От тв-екрана чувам "...проблемите не са само поколенчески".
Веднага се съгласявам. И приспособявам фразата към това, което пиша в момента. Да, възрастта я има, тя е факт, с който не можем да не се съобразим; самият аз харесвам Константин Павлов, но и Левчев, Биньо Иванов, но и Николай Кънчев  - все един набор! Но толкова различни! Но защо тримата, които вкарах в графата сатирично-ироническа лирика не възприех като връстници? А те са! ...
...Този ритуал на уважение към старшите (по възраст!) отдавна не "играе" в изкуството; напротив, всевалидна си остава фразата "млад и талантлив"... "стар и бездарен" няма!


 Самотата като неизбежна свобода


Валентина Радинска, "Употреба на свободата", изд. Захарий Стоянов, 2013.
Допадна ми отговора, който Валентина Радинска дава на въпроса "Как да изчезне самотата? Просто я наречи свобода..."
Такова елиптично стихче може да си позволи много свободен човек!
И още един "отговор":
        КОГАТО свършат хубавите дни  
и вятър ситен дъжд в стъклата пръсне,
но във гърдите спомен стар възкръсне   
и тъмното сегашно затъмни -
пак ще гори сърцето с пламък тих,
и никой нищо няма да ти вземе,
защото всичко твое ще е с тебе,
когато свършат хубавите дни.

Можем да отнесем Валя Радинска към странните поети - дори само затова, че още пише в рима!


Минко Танев. "Небесен блян".
Не ми е известно това име. Но книгата е с добри "показатели" според мен. И тъй като дотук се натрапваше идеята ми за възраст - намирам едно чудесно продължение-опровержение на понятието точно в неговата многоплановост: макар и 60-годишен, Минко Танев е достатъчно (а може би прекомерно?) модерен за поколението си:

        Обезличени са във вековете
древните ми въплъщения.

И ме ухажва сребърната възраст -
златната е вариант на словесата.
Оттук насетне - нощ
и белота на изхода...

Изведнъж попадаме в една друга поетика, друга стилистика. Която спокойно можем да отнесем и към д р у г о  поколение/попълнение поети. Философското тук не е търсено, по-скоро то н а м и р а  поета. И в това е силата на неговите стихове (на сполучливите!)


Гласове от Пловдивската школа


Ето "Синкопи" обаче - предметно-философическо, по далчевски и веселинханчевски образно (пак търся паралели през времето; още повече пловдивската школа е пълна с "удобни" примери - от Добромир Тонев до Петър Анастасов и Йордан Велчев)
И още един глас от пловдивското попълнение - Иван Странджев. "Лист". И тук - "Римски стадион" (заглавие на хитовата стихосбирка на Йордан Велчев)  Отново съм привлечен от ...римата, в случая дактилна:
    И този остров, като всеки остров, е спасителен.
    Отвсякъде морето приближава към душите ни...
И финалът, поантата:
    И този остров, като всеки остров, е спасителен.
        Но защо ли
душата се прибира
в ъгъла на хоризонта?...

Най-хубава в тази книга е поемата "Градът". Чрез града той иска да познае себе си, а града - чрез себе си: 
прилича на човек с размазани от ласките черти...
Следват обикнатите оприличавания, без които поезията не може да съществува:
        във залеза безлюдно е и празно
като след утринна молитва на безверници...


Поезията е не само предизикателство


Освен "капричията" на Иван Гранитски в купчината книги откривам и други различни от класическата и "всекидневна" поезия. Това са още три книги на пловдивски автори и на издателство "Жанет 45": Оля Стоянова - "Улица щастие", Владислав Тинчев - "Юдит" и Катя Белчева - "Светлината тръгвана пръсти"
Какво е общото? Ще се възползвам от възторжените, но точни оценки, които съпровождат тези книги: "Талантливата поезия е предизвикателство. Даровитите поети предизвикват смисъла на думите"(Петър Чухов за Катя Белчева, "Светлината тръгва на пръсти")
....."Стиховете на Оля са лаконични. При тях като че ли видимите следи на стила са премахнати, разкрасяването е забранено. Именно в този аскетизъм в подхода към текста се получава най-запомнящото се качество в стихвете на Оля: там всяка дума тежи". (Кристин Димитрова за Оля Стоянова и "Улица щастие")
И: "...елиптичност, впечатляваща образност...разказът разказва самото себе си - един почти Борхесиански похват". (Митко Новков за "Юдит")
Съгласявам се: можем да търсим "саморазказването" и по-назад у Пруст или Натали Сарот, Ален Роб Грийе или Ролан Барт... Или- Юлия Кръстева... 
Не може все пак, мисля си, освободената от рими и препинателни знаци поезия да е непременно знак за висока литература.
Думите...Няма поет, който да не е посветил поне едно стихотворение на думите.
 У Оля Стоянова откривам две: "Търсене на точните думи като гъби - едните просто са отровни, другите - още по-неподходящи" (запетаите са авторски!).
Една от малкото запетаи в стихосбирката на Владислав Тинчев е в заглавието на най-впечатляващото (за мен) стихотворение "Относно края, или философия за всяка част от тялото":
        Какво е краят питала ли си се
        Все се питам колко ли хора са се борили да го премахнат
да го попитат
няма ли да спреш
да изчезнеш
да си край
да признаеш себе си
да финишираш с усмивка и да ни оставиш на мира
да не досаждаш с двусмислени фрази...

Интересното тук произлиза от съполагането на авторското самоанализиране ("дълго и горестно самоборство", по думите на Стоян Михайловски) с онова на героинята от стихосбирката. Тая епидемия за освобождаване от препинателните знаци не допринася с нищо - не ми е интересно дори като игра на някакво разгадаване...
Просто читателят - всеки сам за себе си и според себе си - открива отделни стихове, отделни изречения. Във всеки случай предпочитам да остана при класическата или умерено-модерната - (но не уморено-модната) словесност; и защото:
       
Препълнени са
пътят към църквата
стълбите пред синагогата
площадът пред джамията 

и всички се молят

за този
и онзи свят   (Катя Белчева)


Поздравления за тримата от най-древния град на България! И успех в търсенето на най-точните думи.
Пожелавам им го и със стихотворението "Призма" от "Тринакия" на Иван Гранитски, който също използва безпрепинателното писане:   

Словата са суетни прилепи
В тях дреме нищо или всичко
и скитници сънуващи извират

Самосъздават се струящи изречения
натоварени с езотеричен смисъл
И светят жълти сини и червени
буквите - загадъчни вселени
        Самооткрива се енергията свише

Цитираното стихотворение е образец за сетивно-образно и мисловно-философско, което не накърнява формата, опаковката.
Но вижте това:
Метафора!
Каква е тази слабост да сравняваш
разчувстваните мисли
със
замислените чувства?...
Ний си въобразяваме, че ги измисляме,
а те мечтаят да ги разберем...


У Лина Борджиева, например, ("Храм на пламъка") всичко е изречено някак по-директно и ясно, делнично:
        Възпламених отвътре самотата,
        Която бягство е от Същността,
        от хармоничното единство на Душата...
Философията и философското като размисъл и като познание не се натрапват, не търсят признание, нито съмишленици. Не върви друг анализ, освен на затворения,(признат впрочем от херменевтиката за най-важен и първостепенен!).

"Добрите изречения" не са рядкост в книгата на Кети Бозукова:
 "И при животните е като при хората - нежност. И грижа."
"Палмите - винаги на точното място - бризът роши косите им"
 "Индийският океан приглася на музикантите. И аз - асанте, асанте" (благодаря, благодаря)...


Парадоксалната невъзможност на думите


Но особено впечатляващи са стиховете-изречения в книгата на Диана Иванова. За себе си отделям текстово-ироничната пародия, която е могла да стане наслов на книгата й "Басма и габардин": Не искам да съм текст. Тя всячески обаче постига това - да превърне в текст всичките си спомени и изживявания. Някъде те извикват умиление, някъде - още по-голямо умиление...
        Не искам да съм текст
        Който описва начина, по който се връщаш от хлебарницата
На ъгъла и ми откъсваш залък...
Какво повече можем да искаме от един т е к с т? Някога акад. Пантелей Зарев измисли понятието "надтекст" - и това е! А пък друг академик - Михаил Арнаудов - наглед - сиреч, образ, ама по-мащабен и цялостен или - извън всекидневната му употреба. И толкова.
И все пак "Не искам да съм текст" е един нов манифест, или поне - поновому изречена отколешна мечта-идея на не един модерен или постмодерен автор. И заслужава уважение, доколкото е едно толкова директно - откровено признание!!
Оля Стоянова - далчевско любуване пред предметно-образното, рисунки на модерен художник, под които можеш да поставиш каквото си искаш заглавие! "Улица Щастие"...То като че ли е обратното огледало на онова "Не искам да съм текст!" на Диана Иванова, което ни смути с парадоксалното си невъзможно.
...И изведнъж "Вратата на смирението", автор Георги Драмбозов. Отдавна ми се искаше да прочета подобно заглавие: да има в него думата смирение... Тук откривам не едно стихотворение, достойно за какъвто речете алманах. Но най-вече ако някога измислят алманах за "Смирението". Ето какво ни липсва. И веднага изскача оново двустишие на Борис Христов: "И за какво стоим един пред друг изправени на пръсти? И за какво се питаме тъй често кой е между нас поетът?"

* * *

Тъй като крайната цел на тия бележки е предложение за най-добра поетична книга на годината, реших да извадя пред скоби ония автори и заглавия, които смятам (всяка от тях!) за достойни да бъдат носители на престижната награда.
Валери Петров, "Стихове 2012-2013"; Валентина Радинска, "Употреба на свободата"; Васил Сотиров, "Излизане от пейзажаФ; Иван Странджев,"Лист"; Минко Танев,"Небесен блян"; Иван Гранитски, "Тринакия"; Лина Борджиева,"Храм на пламъка"; Николай Милчев, "Тънък дъжд".


Иван Странджев, "Лист", издателство "Хермес"

Васил Сотиров, "Излизане от пейзажа", ИК "Жанет 45"

Лина Борджиева, "Храм на пламъка", издателство "Българска книжница"

Валентина Радинска, "Употреба на свободата", издателство "Захарий Стоянов"

Иван Гранитски, "Тринакия", издателство "Захарий Стоянов"