Интервю
Любомир Котев:
Парадоксален народ сме ние, българите
Знаем прекрасно, че съединението прави силата, а все разпиляваме народната енергия заради некоординираните си или премислени движения, казва известният писател, автор на емблематичната поредица "Народопсихологии"
/ брой: 260
Любомир Котев е роден на 1 август 1950 г. Завършил е българска филология и журналистика. Основател и главен редактор е на ямболския всекидневник "Делник". Автор на повече от 30 белетристични книги, сред които "Е.Г.Н.: Годината на Тигъра", "Хера", "Паралелни паранои" (в съавторство с Христо Карастоянов), "Чичовци: галерия от типове и нрави български в турско и наше време", "Народопсихологии" - поредица от седем книги, "Питомни разкази", "Селцето", "Оптимистична теория за Бай Ганьо" и др.
- Какво прави заточеникът от Медвен, как живее, как се чувства?
- Бих казал, че се чувствам прекрасно, ако не отекваше у мен някак мъката на другите, на страдалците около нас. Абсурдно е за писателя, за всеки хуманист и християнин да се радва на безметежно щастие, ако е заобграден от нещастници...
- Къщата ти е на метри от дома на Захарий Стоянов - усеща ли се присъствието на неговия дух, на неговия гений?
- Аз усещам присъствието на Захарий, пък и на всеки от великите ни предци, не само в Медвен, не само сега, когато съм близо до дома му, а всякога и навсякъде. Какво е България без Левски и Ботев, без Вазов, без Кольо Фичето? И българи ли сме, ако не усещаме величието им, ако не сме подвластни на гения им всеки ден и всеки час?
- Неотдавна излезе книгата ти "Българинът според Йовков". Какъв е той според големия класик на българския разказ?
- Човек, истински, автентичен, неподправен и неповторим, едно кълбо от нерви, окаян или щастлив заложник на времето, гневен и необуздан понякога, тих и примирен друг път. Йовков не измисля, не съчинява българина, а го отразява, но неподражаемо, от особен зрителен ъгъл, така, че да открои и великолепието му, и низостта, когато я има.
- А какъв е според тебе българинът?
- И според мен е такъв: човек, истински, автентичен, неподправен и неповторим. Само че докато художникът Йовков търси красотата преди всичко, докато открива прелест и в най-прозаичния делник, народопсихологът се домогва до по-непредубеден ли, да река, по-мащабен ли, но всякога по-обективен като че ли поглед. Преднамерени са и недомислени упреците, че търся непременно негативите в националния характер, че ровя с мръсни ръце в народната душа и прочее умности...
- Като анализираш народопсихологията на българина, посочваш като негови характерни черти лъжата, кражбата и мързела. Така ли е наистина?
- Така е, може да ни е неприятно, но трябва да се замислим над горчивата истина, ако искаме да израснем. Лъжата, писал съм, е голямото откровение на българина! А за кражбата съм писал, че е голямото съкровение на българина. И пак не бъркам, мисля, щом комай всеки у нас копнее да крадне, но не споделя с никого намеренията си и дори клейми, шумно и показно, но неискрено, успелия крадец. А за мързела какво да кажа, моят дядо, спомням си, все повтаряше, че този, който работи, няма време за кражби и лъжи, а си гледа работата...
- Коя е определящата черта на съвременния българин?
- Не сме по-добри или по-лоши от който и да е народ. Хедонистичен народ сме, отдаден на играта, на удоволствията, още Платон е забелязал, че поумняваме, докато се забавляваме. Топла, уютна и щедра е земята ни, милостив е към нас Бог, лесно получаваме даровете на природата, лесно, та затова работата не е силната ни страна...
- На едно място казваш, че сме силни, като рушим. Откъде идва в нас този разрушителен нагон?
- От богомилството, с което ненапразно се пъчим, щом то действително е първото реформаторско движение в Европа. Така е, но пак богомилството, което гордо наричаме Българската ерес, е заредено с патоса на отрицанието. Черна стихия, казвал съм го, дреме в българската душа! Готови сме всякога да отречем всичко, да разрушим всичко, докато сме безпомощни, несговорни, когато ни предстои обща работа. Парадоксален народ сме, очевидно е, в буквалния смисъл на думата, щом сме проумели, щом знаем прекрасно, че съединението прави силата, а все разпиляваме народната енергия заради некоординираните си или премислени движения...
- Споменаваш "манията ни за бедност". Тя не е ли всъщност само частица от националните ни комплекси?
- "Манията ни за бедност", доколкото я имаме, безспорно е частица от националните ни комплекси, щом отношението ни към нея е спекулативно. Българинът се срамува от бедността си, но и спекулира с бедността: склонен е да се преструва на по-беден, да речем, ако ще изкяри нещичко. Мой приятел, италианец, бе направо шашардисан от превъплъщенията ни. Няма друг такъв народ! - рече той. - Само в България бедняците се блъскат в гърдите и те убеждават гръмогласно, че са богати, а богаташите мънкат, че нямат пари...
- Твърдиш, че много често се втурваме "на юруш" подир някой "месия" или "спасител", какъвто бе случаят със Симеон Сакскобугготски, а защо не - както е днес с новия "човек от народа" Бойко Борисов?
- Месията е един, но ние или сме го забравили, или никога не сме го знаели! Месията ние търсим там, където го няма, на възможно най-неподходящото място. Нарочваме за Спасител на републиката например Н.Ц.В. Симеон Сакс-Кобург-Гота и резултатът, съвсем закономерно, е плачевен. Деградират и Царят, и Републиката, в нийде невиждания експеримент. Що се касае до сетнините, не би могло да има по-гротеска от гротеската, естетически погледнато, но май има, политически погледнато...
- Казваш, че големият проблем на българина е, че цял живот е живял на своя земя, но в чужда държава? Не е ли така и до ден-днешен?
- Така е било всякога, така е и досега. Най-голямата, най-страшната травма от дългото робство като че ли е туй, че гледаме на държавата като на душманин! Земята обгрижваме, а държавата крадем и лъжем. Щастливи сме, радостни, дори след най-изнурителен труд, когато копаем земята си, а гневни, неудовлетворени, онеправдани, когато работим за държавата, която ни товари с тегоби.
- Не е ли кастрирано у нас чувството за историчност и държавност?
- Не е кастрирано никое чувство у нас, ние приличаме на лисицата, която се преструва на умряла. Отричаме и държавността, и историчността, и какво ли не, ако ни отърва, а сетне, като ни потрябват, ги вадим от нафталина. Ние направо се гаврим с държавността всеки ден и всеки час, с всеки свой жест, но как я славословим пък, как я тачим, поне на думи, в демагогските си речи. Още по-страшно е с чувството ни за историчност, отношението ни към историята, би могло да се твърди, че често е цинично, а друг път несериозно. Заблуда е все пак, повтарям, че ни липсват чувство за държавност или за историчност, а доколко е тя фриволна и доколко премислена, би могло да се поспори...
- А как да си обясним българското овчедушие и пословичното нашенско "търпило"?
- Търпението ни наистина е пословично, но и то е оцветено с нашенската опърничавост. Българинът е търпелив, но и притворен. Търпим дълго и упорито, но чакаме и дочакваме своя миг, когато ще отмъстим, когато ще си го върнем с вересиите. Нашето притворство, умението ни да се преструваме, да реагираме инстинктивно и да се правим на това, което не сме, вероятно е най-красноречивият пример за робската ни психика. Прословутото българско овчедушие в този контекст е обикновено хитруване, привидна смиреност.
- На какво се дължи васалният манталитет на нашенските управници и политици?
- Нашенските управници, които тъй необуздано оплюваме, са такива, каквито сме ние самите, щом са средностатистическа извадка от населението. А слугинският им манталитет е също нашенски манталитет, функция на вечното ни хитруване и неутолимата фанфаронщина. Всички сме такива, комай всеки у нас благоговее пред по-силния и гледа презрително, подигравчийски, към по-слабия. Българинът охотно слугува някому, ако това е цената да слугуват и нему...
- Върху какво работиш в момента, какво пишеш?
- Мъча се от няколко години с една книга, чието заглавие "Записки върху Записките" май казва всичко. Наистина се мъча, защото ми се ще да кажа възможно най-много с малко думи, да отразя, покажа и великолепието, и мащаба на този велик българин и голям писател. Дописвам и една книга с показателното заглавие "Multa paucis", която не бих написал може би, ако ги нямаше мъките ми с недовършената книга.
- Още колко тома "Народопсихологии" предвиждаш да напишеш?
- Никога не съм правил никакви сметки около "Народопсихологиите", те се изръсиха някак от тефтерите ми. Учудвам се понякога, че пиша вече осма книга, но не мисля да спирам. Инак, ще ми се да ги видя в един том, а и моят издател и благодетел Иван Гранитски, слава Богу, го иска.
- Накъде отива светът?
- Лесно, без интелектуално напъване, бихме могли да отсъдим: "Времето е болно, а светът върви към гибел!" И ще сбъркаме, разбира се, защото кое време е по-добро? Дали наистина са идилични уж идиличните времена и не са ли те още по-гибелни всъщност? Човек предполага - казано е - Бог разполага!
- Някога Ботев изрече: "Лъжа и робство на тая пуста земя царува", а днес какво царува?
- Днес, не ми се ще да го призная, но е очевидно, царува глупостта! Най-пагубна за българина е тъпата самомнителност, илюзията, че непременно си по-умен от комшията, че всякога ще го преметнеш. Нашите робства са несекващи, многообразни, вечни, тъкмо заради мерака ни все да се надлъгваме с някого.
- Как се отнасяш към "великото преселение на народите", което днес залива Европа?
- Аз съм издънка на бежанци. Родът на майка ми е от Беломорска Тракия. И затова отношението ми към тези нещастници, дето се лутат по друмищата на Европа, е съчувствено, състрадателно. Инак "великото преселение на народите" е озадачаващо и обезпокояващо, защото всички видяхме, че и всемогъщите уж държави лесно палят пожари, а трудно ги гасят...
- Оптимист ли си за бъдещето на България?
- България ще пребъде! Господ е бил милостив към нас всякога! Вземах някога като млад журналист интервю от професор Иван Славов, Бог да го прости, и тогава той ми каза, че е "песимист по разум и оптимист по воля". И аз, някак без да ща, станах с времето "песимист по разум и оптимист по воля", та затова сигурно не съм обезверен, като гледам напред.