Олимпиадата на нашето (не)доволство

Ако ни хрумне да представим Олимпиадата като своеобразен коктейл, то в българската чаша ще трябва да сложим по доза надежда, амбиция, щастие и тъга, две дози заклинания, оправдания и упреци, три дози противоречиви изявления на официални лица и да допълним до горе с милионите, дадени от данъкоплатците за подготовка на елитните ни спортисти. След като добавим задължителните кубчета лед за охлаждане на страстите, можем да пускаме миксера. Получената мътна течност естетизираме с благородния блясък на сребро и бронз, за да придадем автентичност и завършеност, каквито притежават уважаващите себе си коктейли. Горчивият вкус на напитката и най-вече цената й - остават вменен ангажимент на всеки български гражданин. Независимо дали я иска и поръчвал ли я е въобще. В случая от значение е, че на управляващите им харесва. Поне привидно и на думи.
Премиерът Б. Борисов след приключване на игрите заяви: "Въпреки всичко

аз лично съм много доволен

от представянето на българските отбори". Министърът на спорта С. Нейков също побърза да изкаже одобрение: "Не мога да кажа, че представянето ни на Олимпиадата е разочарование. Е... двата медала са успех". Председателят на българския олимпийски комитет Ст. Костадинова обаче обяви съвсем различна позиция: "В никакъв случай не сме щастливи от това, че имаме два медала. За мен това въобще не е постижение". От последвалото много и разногласно говорене в телевизионни и радиостудия и изявления за печатни медии данъкоплатците бяха почти удавени в океани от думи, възхваляващи българската методика за подготовка на елитни състезатели, реклама на грандиозното строителство на спортни съоръжения, наивни опити за обяснение на олимпийското фиаско с липса на късмет и отривисто прехвърляне топката на отговорността към федерациите и треньорите. Стигна се дори дотам премиерът да заяви, че "ако държавата извади 1-2 милиарда да ги инвестираме в спорт... съм сигурен, че ще вземем 10-15 медала повече". Смело изказване за човек, издигнал късмета в ранг на ключов фактор за изхода на една спортна битка.

Архивни данни от българското участие на олимпиадата в Пекин през 2008 г. сочат, че данъкоплатците са платили около 35 млн. лв.  за  подготовката на спортистите, срещу което са били "възнаградени" с пет медала, т.е.

спекулативната цена на националния престиж

възлиза на 7 млн. лв. за всяко отличие. На 18.07.2012 г. ДУМА поиска от Министерството на физическото възпитание и спорта (МФВС) информация относно сумите, изразходвани за настоящия 4-годишен олимпийски цикъл, в това число разпределени по федерации, както и за средствата, платени за пътуването и престоя на българската делегация в Лондон. От получения отговор става ясно, че "подготовката на 63-мата български спортисти, включени в държавния олимпийски отбор по програма "Олимпийска подготовка 2012 г.", възлиза на 3 997 509 лв.", което прави по 63 452 лв. средно на състезател, или малко над 9000 лв. месечно. Само по тази програма.

"Министерството на физическото възпитание и спорта не би могло да даде с точност и коректност средствата, изразходвани за тези 63-ма спортисти в периода 2009 - 2011 г." - пише още в предоставената информация, в която ни съветват да се обърнем към всяка една от федерациите. Изводът от направения мониторинг на интернет страниците на 17-те от тях (няколко нямат собствени сайтове), изпратили свои представители на игрите в Лондон е, че никоя не публикува бюджета си, отчет за изпълнението му или какъвто и да е финансов документ. Очевидно спортното министерство "изсипва" на сляпо парите на данъкоплатците, без да има най-малка представа какво се случва с тях, за какво се харчат и доколко ефективно се управляват. Финансовото министерство от своя страна, демонстрирало усърдие и последователност в усилията си да задължи търговците, които са и данъкоплатци, да монтират касови апарати в обектите си, с възможност да следи оборотите им денонощно в реално време, нехайно

затваря очи за милионите, харчени 
     целогодишно

през федерациите за елитен спорт.
Както става ясно от предоставената ни, макар и непълна, информация (понеже липсват данни за БФПлувни спортове и справка за цената на пътуванията и престоя на делегацията в Лондон), преведените средства за олимпийска подготовка от МФВС към федерациите, изпратили състезатели на игрите (виж таблица), никак не са за пренебрегване и приближават, а може и да надхвърлят, 50 млн. лв. Така погледнато, спекулативната цена на националния ни престиж през 2012 г. вече е на стойност 25 млн. лв. (за олимпийско отличие), или 3.5 пъти повече в сравнение с 2008 г. В действителност обаче сумите са още по-големи, т.к. по програма "Олимпийска подготовка" четири години са превеждани средства и на федерации, които нямат спечелени квоти за Лондон. Според проучване на ТВ7 средствата за целия цикъл на подготовка, излезли от държавния бюджет към федерациите, са 76 866 000 лв., а Н. Белалов от Дискусионен клуб за социална местна политика (ДКСМП) обяви на пресконференция в неделя (19.08.2012 г.), че са изхарчени астрономическите 120 млн. лв. Парите се увеличават, а медалите намаляват.
Какво са медалите в нашия случай? Пет-десетминутна еуфория на живо в залата или пред екрана на телевизора. Секунди за протоколни снимки с управляващи политици, преследващи рейтинг в отблясъка на чужда победа. Индулгенция за "усвоените" пари на данъкоплатците, размахвана от управляващите месеци наред и аргумент за бъдещи харчове. Всъщност онова, което не спират да ни внушават, е, че медалите са престиж.
Нужен ли ни е такъв

престиж на глинени крака

Нужни ли са ни съвременни гладиатори, продукт на фармацевтичната индустрия, в каквито се превръщат във все по-голяма степен елитните спортисти, за да подхранват националното ни самочувствие във века на технологиите, информацията и знанието.
Нима престижът на медалите, ще заличи факта, че едва 3% от българите спортуват редовно, а 82% не спортуват или го правят по-рядко от един път месечно (данни на Евростат от 2010 г.).
Нима престижът на медалите ще скрие констатацията, записана на страниците на Националната стратегия за развитие на физическото възпитание и спорта в Република България, приета от 41-ото Народно събрание през ноември 2011 г., че "заниманията със спорт за деца се превръщат в елитарно занимание и са достъпни само за семейства с добри финансови възможности".
Фалшив е блясъкът на медалите, щом в страната

 от 2700 училища в 600 няма никаква спортна 
                   зала

а в други 500-600 са пригодени класни стаи за занимания със спорт (по данни на Иван Ценов, зам.-министър на спорта, огласени на заседание на комисията по правни въпроси към НС, протокол 21 от 11.02.2010 г).     
Фалшив е блясъкът на медалите, щом дори по време на олимпийски игри дворовете на училищата, в които има спортни площадки, са заключени, а  загрижен за спокойствието си чиновник сложи катинар на цял градски стадион (в гр. Ботевград) с аргумента: "На нито един стадион в България не се осигурява свободен достъп на граждани. Целта е да се запазят съоръженията, защото за поддръжката им се изискват значителни средства." 
Фалшив е блясъкът на медалите в страна, която е сред първите шест в Европа по разпространение на детското затлъстяване, причините за което са  обездвижването и ниската физическа активност.
Каква е ползата за обществото от "инвестицията" в елитен професионален спорт, превишаваща в пъти отделяните пари (под 7 млн. лв.) за масов такъв. Нужно ли ни е да продължаваме да издържаме "елитни" спортисти с антуража около тях срещу колосалните 27-32  млн. лв. годишно, да ги премираме допълнително за всяко международно отличие със суми между 2000 и 35 000 лв., а олимпийските призьори да награждаваме и с пожизнена пенсия, равна на три минимални работни заплати. На финала, ако "елитните" благоволят да създадат школа, да плащаме фамозна такса за правото да обучават децата ни.

Каква е ползата за обществото

от бутиковата зала "Арена", от грандиозните ремонти и строителства в Пловдив, Правец, София, ако за да спортува редовно едно дете, родителите трябва да заделят минимум 100 лв. месечно. Колко са онези, които могат да си го позволят. Не е ли крайно време да преосмислим приоритетите си като общество. И да ги заявим ясно и категорично.
Всъщност, ако идеята на Пиер дьо Кубертен да възроди Олимпиадите във вида им, в който са провеждани в древна Гърция като образователен модел, включващ в себе си цялата съвкупност от човешки знания, беше просъществувала повече от 36 години (между 1912 г. и 1948 г., според историческата студия на Richard Stanton "The Forgotten Olympic Art Competitions"), то днес ние, българите, щяхме да се гордеем с нашите олимпийци. Не толкова с онези от Лондон, а с другите, които само за юни, юли и до средата на август се завърнаха в страната с 25 медала (виж таблица), завоювани на олимпийски научни състезания, проведени в цял свят. Факт е, че за тях няма финансови премии в хиляди лева, още по-малко за треньорите им. Ползата за обществото от тези брилянтни умове обаче се изчислява на 6-10% от БВП, а инвестициите, направени за обучението им, по мнение на експерти, се връщат от 50 до 500 пъти. В държавата, в която елитният спорт е приоритет, а образованието основен неприоритет, това вълнува единствено мислещите, докато управляващите потъват блажено в омаята на модния за няколко дни коктейл "Олимпиада".