Не се предавай и ще бъдеш по-силен от съдбата

Мъдростта на писателя

* Да се родиш глупав не е срамно, срамно е само да умреш глупав.
* Спомените ни състаряват. Тайната на вечната младост е в умението да се забравя.
* Свободен е само този, който е загубил всичко, заради което си струва да се живее.
* Любовните страдания не могат да бъдат преодолени с философия; това е възможно само с помощта на друга жена.
* Съвестта обикновено измъчва не тези, които са виновни.
* Единствено оня, който винаги е сам, познава щастието да бъде заедно с друг.
* Скромността и верността към дълга биват възнаграждавани само в романите. В живота такива хора биват използвани, а после ги изтласкват настрана.
* Смел е само оня, който познава и страха.
* Героите трябва да умират. Ако останат живи, те стават най-скучните хора на света.
* Животът е болест и смъртта започва с раждането. Всяко поемане на дъх, всеки удар на сърцето е вече миг от умирането.
* Няма по-чужд човек на света от този, в когото си бил влюбен.
* Най-страшното е времето. Мигът, чрез който живеем и който въпреки всичко не ни принадлежи.

Те са интересни личности и ми допаднаха, защото и аз самата обичам литературата, хубавото, стойностно, майсторски написано четиво. Защото и двамата са хора, които държат на духовното, пристрастени са към литературата, изкуството. А такива като тях все по-рядко се срещат в нашето бездуховно, комерсиализирано време, в което основната мисъл е за насъщния.
Видях ги за пръв път в предаването "БНТ такси" на Националната телевизия. Срещнахме се на кафе близо до кантората, в която работи г-н Георгиев. Те са приятни събеседници, с тях може да се говори не с часове, не с дни, а с години за Ремарк, както и на други теми, които ги вълнуват като хора и граждани. Но нека разкажа техните истории...


През пролетта на миналата година Димитър Георгиев слиза от трамвая и тръгва по Перловската река към дома си. Вижда няколко души. Двама от тях го спират. Младото момиче му е познато по физиономия. Разбира коя е, след като вижда колата, на която пише "БНТ такси". Поканват го да влезе.
- А аз не съм от хората, които отказват интервюта, анкети, участия в предавания - разказва той.
 Приятел се обажда на Веселин Дянков и му разказва за предаването. По това време той е извън София и не го е гледал. Намира го в интернет. Решава да потърси своя съмишленик. Изчаква водещата Боряна Каменова пред телевизията. Тя го качва в колата, а той й разказва своята история. След това започва издирването - само по себе си малка одисея.
Разбира горе-долу къде живее Димитър Георгиев и намира зарзаватчия, който го познава. После аптекарка - тя му казва, че обикновено се движи по ул. "Асен Златаров". Отива и в магазина, където пазарува. Упътват го към кафенето. Там вече по-определено научава къде живее. Накрая среща негова съкооператорка - тя дава точния адрес. Отива в дома му и така се срещат, макар и набързо. Обещават си да поддържат връзка, да се видят пак.
Влюбването в Ремарк се случва различно при всеки от двамата. При Димитър Георгиев става в края на гимназията и началото на студентството. Негов състудент е бъдещият режисьор Веселин Бранев. Георгиев прочита една книга на немския писател, но вече не помни коя. Харесва му, че има много диалог, философия.
- Това е силата му! - заключава той.
Спонтанно решава да му изпрати писмо. Пише до вилата му в Порто Ронко, Швейцария - много известен курорт. Без точен адрес, написва само: Порто Ронко, до господин Ерих Мария Ремарк.
Писмото пише Веселин Бранев - под диктовката на Димитър Георгиев. В него той изказва възхищението си към големия творец. Годината е 1953-а или 1954-а. Нашият герой получава отговор. Написан е от секретаря на писателя на пишеща машина. Подписан е обаче лично от него. Той се извинява, обяснява, че има голяма кореспонденция и не може да отговори лично. Пише още колко се радва, че има читател в далечна България и то млад човек.
 Минават години. При пренасянето на Георгиев от едно жилище в друго писмото е оставено в мазето. Един ден се спуква тръба и залива всичко. Така писмото е унищожено... Запазени са обаче творбите на любимия автор, макар и да не притежава всичко излязло изпод перото му. Има и ксерокопия от други две писма - до други двама българи, за които ще стане дума по-нататък.
- Моето е болест, не любов! - казва Веселин Дянков.
Той има и родословното дърво на любимия си писател. Но да започнем от самото начало. Чете Ремарк за пръв път през 1946 г. Творбата е "Трима другари".
- Бил съм 16-годишен, хареса ми приятелството - споделя с нас г-н Дянков.
Той непрекъснато се рови в неща, свързани с любимия му Ремарк. През 1930 г. в списание "Българска книга" Константин Гълъбов, известен германист, разказва, че е писал писмо на именития писател. Гълъбов току-що е прочел "На Западния фронт нищо ново" и чувства потребност да изрази голямото си възхищение от книгата. Отношението му е лично, а не строго професионално. Впечатлява го това, че Ремарк пише за човека, за неговия чуден, необятен свят.
Получава отговор. По времето, когато Веселин  Дянков научава това, Гълъбов отдавна вече не е сред живите. Нашият герой обаче се среща със съпругата му. Тя му предлага да провери за писмото в Централния исторически архив. За щастие, успява да го открие там. Прави си ксерокопие, което пази и до днес. Писмото е написано на немски език. Авторът е все още в родната Германия. Кратко е, но е важен жестът, вниманието към непознатия човек от страна на прочутия писател.
След време Дянков разбира, че друг българин -   Любомир Соколов от град Карлово, е чел книгите на Ремарк и си пише с него, като взима адреса му от издателство "Смекаров". Дянков намира телефонния номер на семейството.
- Мъжът отдавна беше починал. Разговарях със съпругата му - разказва нашият герой.
Поканен е и посещава дома на семейството. Писмото е поставено в рамка и окачено на стената. Дянков прави ксерокопие от него (по едно копие и от двете писма предоставя на Димитър Георгиев). Писмото е кратко. По времето, когато е писано - началото на май 1948 г., писателят вече е в САЩ, затова е на английски език, на бланка на нюйоркския хотел "Амбасадор".
Как Дянков се снабдява с първите издания на книгите на 24 езика?
Той много пътува по света и ги купува от антикварните книжарници. Бил е и на гроба на любимия писател. Част от книгите си набавя при тези пътувания. Други намира при търговците на книги в София на площад "Славейков". Когато близките и приятелите му странстват, те също му носят творби на Ремарк. И така, събирането продължава...
Покрай постоянното тършуване из неща, свързани с писателя, Веселин Дянков се натъква и на още една любопитна история. През 1936 г. изтъкнатият наш политик, общественик и публицист, социалдемократът Янко Сакъзов, е на конференция в Швейцария. На официалната вечеря се запознава с писателя Емил Лудвиг, който е посещавал България. Двамата заговарят за литература и той споменава приятеля си Ремарк, на когото българинът е голям ценител. За съжаление обаче Сакъзов трябва да тръгва за България още на другата сутрин. Лудвиг им урежда среща почти веднага, още същата вечер. Тя се осъществява в дома на Ремарк, сред разнородна компания.
Много малко са българите, които лично са се срещали с Ремарк. Янко Сакъзов си спомня, че от къщата се чували звуци на радио. Компанията била интернационална - швейцарци, италианци, немци и един руснак. Присъствала и тогавашната съпруга на писателя Елза Юта Замбона. Ремарк се държал с българина като с близък човек. В един момент двамата остават сами. Сакъзов споделя, че е искал да се срещне със своя домакин не от обикновено любопитство. Разказва още, че неговата творба много силно е впечатлила всички български читатели - и стари, и млади, и щом разбрал, че има възможност за среща - не можал да се въздържи. Не само заради себе си, а и заради приятелите си в родината. Той разказва на Ремарк за въздействието му върху българските читатели от най-различни социални групи. Че за тях било радост и удовлетворение съприкосновението с човешките описания на наскоро отминалите трагични военни дни.
Впечатлението на Сакъзов е, че Ремарк отлично разбира всичко това. Следват въпроси пише ли нещо в момента, в коя част на денонощието предпочита да твори.
В разговора се прокрадва и една тъжна нотка - Ремарк явно изпитва огорчение от нелекия изгнанически живот.
А иначе Веселин Дянков е събрал произведения на знаменития немски писател на двадесет и четири езика. Притежава и първи издания на немски, френски и руски език. Има желание да покаже книгите и всичко друго, свързано с Ерих Мария Ремарк, в изложба, но никой не откликва...
За тези, които са се виждали с двамата другари Веселин Дянков и Димитър Георгиев, остава споменът от приятния разговор, чувството, че са се обогатили духовно. Остава усещането, че са съпреживели срещите - задочни и лични - с големия писател. А заглавието идва от интервю на Ерих Мария Ремарк, в което той казва: "Докато човек не се предаде, той е по-силен от своята съдба!"



Мария е името на майка му, която той много обича

Немският писател Ерих Мария Ремарк е роден на 22 юни 1898 г. и умира на 25 септември 1970 г. Най-известните му произведения са големият антивоенен роман "На Западния фронт нищо ново" и "Триумфалната арка". Писателят е от френски произход, но е роден в Северозападна Германия - град Оснабрюк. Следва висшето си образование в Мюнстер. 18-годишен е мобилизиран в германската армия. През Първата световна война се бие на Западния фронт и е раняван неколкократно.
След войната работи като учител, счетоводител, амбулантен търговец, автомобилен състезател, спортен журналист, свири на орган в черква. По това време започва да пише първия си роман. "На Западния фронт нищо ново" излиза, когато е на 31 години. Основава се на личния му опит през войната. На 33 години написва продължение - "Обратният път".
Нацисткото правителство обявява подобни романи за непатриотични и обвинява Ремарк в пацифизъм. Отнето му е германското гражданство. Книжарниците получават забрана да продават книгите му. Принуден е да напусне родината си и се мести в Швейцария, а след това в САЩ. На 41 години става американски гражданин.
Написал е поредица от антивоенни романи. Ето хронологията на най-значимите му творби: "На Западния фронт нищо ново" - 1929 г.; "Обратният път" - 1931; "Трима другари" - 1937; "Триумфалната арка" - 1946; "Искрица живот" - 1952; "Черният обелиск" - 1956; "Нощ в Лисабон" - 1963; "Сенки в рая" - 1972 г., посмъртно.
Романите му са преведени у нас и имат голяма популярност и голямо художествено въздействие. Сред преводачите му са Тодор Куюмджиев, Димитър Хаджилиев, Невена Розева.
Ерих Паул Ремарк прибавя името Мария в псевдонима си, когато добива популярност като писател. Това е името на майка му, която той много обича. Родителите му обаче повече обичат неговия брат, който умира съвсем малък. Ремарк цял живот чувства това.
Първата му съпруга е Елза Юта Замбона. Тя е актриса. Болна е от туберкулоза. Ремарк винаги я поддържа и подпомага финансово. Фигурира като наследница в завещанието му, въпреки че отдавна са разведени.
Следващата му съпруга също е актриса - Рут Албу. С нейно съдействие купува вилата в Швейцария.
През 1937 г. на плажа във Венеция Ремарк среща Марлене Дитрих. По това време и двамата са много известни. Живеят заедно без сключен брак. По-късно всеки от тях, по различно време, заминава за САЩ. Тя има разнородни познанства, контакти с много хора. Ремарк постепенно се отказва от връзката си с нея.
Следващата жена в живота му е Наташа Пейли. Тя е внучка на руския император. Прототип е на героинята със същото име в романа "Сенки в рая".
През 1948 г. Ремарк се връща в Европа. Там среща актрисата Полет Годар - бивша съпруга на Чарли Чаплин. Двамата се женят и не се разделят до смъртта на писателя. Той постоянно пътува за САЩ, но и двамата са погребани във вилата в Швейцария. Там е погребана и нейната майка. А съседите още помнят Полет.
Писателят няма деца от нито една от съпругите си.




ТЕКСТОВЕ ПОД СНИМКИТЕ:

В отговора си до Любомир Соколов от САЩ Ремарк споменава, че е развълнуван от неговото писмо. Споделя, че заминава за Европа и няма възможност да му изпрати снимка или книга. Пише, че се надява настроението му да е по-позитивно и оптимистично, защото всички са научили едно в настоящото объркано време, че докато има живот, винаги ще има и надежда.

Е.М. Ремарк благодари за писмото и думите на признание за книгата си "На Западния фронт нищо ново". Доверява на проф. д-р Константин Гълъбов, че няма нищо по-ценно за него от това, което му е писал. Уверява го, че ако е успял да създаде не впечатление за художествено произведение, а впечатление за една човешка съдба - това е нещо, на което никога не е смятал, че е способен. Споделя също, че е човек, измъчван от тежки съмнения по отношение на литературната си работа - особено след успеха на най-новата му литературна творба - думите на Константин Гълъбов двойно повече го окуражават и радват. Изказва му благодарност за това.

Паметната плоча на дома, в който е живял

С Марлене Дитрих


Снимка за спомен

Малка част от колекцията на Веселин Дянков и Димитър Георгиев

Димитър Георгиев
Снимки Благовеста Цветкова, личен архив на В.Дянков и Д.Георгиев, интернет



Визитни картички

ВЕСЕЛИН ДЯНКОВ е роден в Пловдив. Завършил е Механотехникума в София. Работил е като автомобилен монтьор до пенсионирането си.
Любим цитат: "Докато човек не се предаде, той е по-силен от своята съдба."
Любимо произведение: "Трима другари" - заради схващанията на автора за любовта, другарството.
Любими герои: Роберт и Локамп - най-близки до самия писател.


ДИМИТЪР ГЕОРГИЕВ е роден в София и е завършил "Право". Работил е като юрисконсулт. Бил е адвокат в централното управление на Българска народна банка
Любим цитат: "Ние сме като искрици, отнесени от вятъра."
Любимо произведение: "Черният обелиск".
Любими герои: Ленц и Лудвиг (той олицетворява младия Ремарк).