Кой е виновен за децата ни?

У нас е така: припламва дискусия по повод трагичен случай, после затихва, замира или съвсем умира. След време, когато трагичният случай се повтаря, спорът се подновява, разпалваме се за кратко, дори се заклеймяваме за равнодушието... и отново - тишина. До следващото актуализиране на проблема. Идва ред на учудването: защо точно с нас и защо отново? Започваме да се вайкаме и проклинаме, да си посипваме главите с пепел... И пак забравяме! Забравяме кой, какво, кое и как е било... Остават въпросите: как сме допуснали, как не сме видяли, как сме могли да бъдем толкова безразлични и равнодушни?

Безпаметни и безчувствени

Та нали става дума за децата ни!?
Дано не прозвучат примитивно-назидателни литературните примери, които привеждаме като аргументи за печалната актуалност на една вечна проблематика. Иска ни се с това да поставим началото на един разговор, който започваме около всяка Коледа през последните години. Заради трагичните инциденти, които ни се случват около светли празници.

Злото не е от вчера

Според представително общоевропейско проучване от 2010 г. "Децата от ЕС онлайн", 6 на сто от българските деца между 9 и 16 години, които ползват интернет, са били подложени на онлайн тормоз. Според проучване на Дружеството на психолозите в България обаче жертва на онлайн тормоз са били 23 на сто от децата между 10 и 14 години. Днес вече имаме термин "онлайн тормоз" за компютърните капани на насилие и издевателства. Той е толкова опасен, колкото реалният, а дори и по-опасен, защото съобщенията могат да бъдат твърде лични, а да достигнат до много хора за кратко време...
Оказва се, че писателят Павел Вежинов е открил този синдром на ранното ожесточаване - описал го е превъзходно в повестта си "Момчето с цигулката"... Две момчета, тийнейджъри, пребиват за нищо възрастен клошар. За... самодоказване. Откъсът, който представяме, е всъщност развръзката - разговорът между следователя и бащата на едното момче - момчето с цигулката...
"- Рано следобед извиках тук класната наставница на вашия син.
Да ви кажа искрено - тая личност ме потресе повече, отколкото случката край реката. Най-лошото е, че тя е поразена просто до мозъка на костите... От какво?... Ето това е трудно да се обясни. От пошлост, от педагогически фалш, от най-примитивни представи за възпитание. Но, надявам се, че я познавате?
- Не, не съм я виждал дори?
Лицето на следователя се покри с руменина.
- Чудесно! - каза той. - Тъй си и предполагах. Ако е въпрос за уроци по цигулка - вие, естествено, намирате професор. Ако момчето легне с температура - пак някой професор ще дотича до леглото му. Но какъв смисъл да се интересувате кой възпитава неговите мисли и чувства?
- Интересува ме! - каза намръщен бащата. - Но там е работата, че нямам право на избор?
- Даже не сте си дали труд да я видите?
- Щом нямам право на избор - все едно, мен тя не ме интересува?
- Напразно - каза следователят. - Тя точно затова живее - от липса на интерес към личността й. Но както и да е - аз я поразпитах за туй, за онуй? Разбира се, всяко нейно мнение трябва внимателно да се дешифрира. Неин идеал са доносчикът, зубрачът, жалкият подмазвач. От такава гледка точно вашият син, естествено, никак не й се нрави? Това трябваше да се очаква? Той е наистина много умно и чувствително момче?
- По-скоро затворено - каза бащата.
- Не, чувствително! Даже болезнено чувствително! Именно той, а не някой друг е измислил девиза на тяхното братство - "Ожесточавай се!" Разбирате ли смисъла?... За да можеш да съществуваш, трябва да ожесточиш и душата си, и чувствата си. Но срещу какво?... Тук момчето мълчи? "Срещу всичко" - казва то. Но не е така. Може би срещу плодовете на нашето възпитание... Или пък срещу неправдата, която вижда даже в своя дом...
Следователят млъкна. И бащата мълчеше..."  ("Момчето с цигулката", стр. 137-138)
(Това Павел Вежинов е написал през 1977-а! Публикувал го е през 1978 г.)

Истинската грижа

А ето откъс от статията на екзарх Стефан "Истинската грижа", 1917 г.:
"... участта на нашите деца е по-лоша даже от тая на добитъка ни: за него ние повече се грижим, отколкото за децата си. Ако някой има кон, той всякак се старае да намери за него добър слуга, който да е честен, да не е крадец, да не е пияница и да си знае работата. Ако пък трябва да търсим наставник за сина си, ние приемаме който се случи, макар да няма нищо по-важно от неговата длъжност. Защото кое изкуство може да се сравни с изкуството да се възпитава душата и да се просвещава умът на младежа? Тоя, който знае това изкуство, трябва да бъде по-внимателен от всеки живописец и ваятел. Но ние за това никак не се грижим, гледаме само синът ни да получи свидетелство за образование. Па и за това не се грижим, ами се стараем не да стане по-добър и образован, а по-лесно богат. Ако това може да се получи без учение, ние не бихме се грижили и за него. Видите ли каква сила има у нас страстта към парите?
 Но каква полза от такива изобличения?
 Ние се въоръжаваме против тази страст с думи, а тя ни побеждава с дела!"

* * *

През 1925 г. у нас се създава "Дружество за закрила на децата". Негов почетен председател е княгиня Евдокия, а действителен - екзарх Стефан (тогава архимандрит).
Тогава писатели, духовенство и държава, па било тя представена от Двореца, са единодушни в областта на морала и възпитанието! Без предварителни уговорки и специални закони! Без прехвърляне на отговорността от един на друг...

И един спомен на Николай Хайтов

"За пръв път се докоснах до това списание през февруари 1937 година, преди цели 63 години! Подготвях се по това време за явяване на изпити за първите два класа на гимназията, в родното ми село Яврово, и не у дома, вкъщи, а в метоха на църквата "Св. Богородица". Там, в метоха, селският свещеник ни беше дал една от хубавите стаи, с голяма печка и две широки маси, на които през деня пишехме и четяхме, а през нощта ги използвахме за кревати. Говоря в множествено число, защото бяхме двама "частни" ученици - аз и едно момче на моите години. Та ето, този млад свещеник един ден донесе в "учебната" ни стая току-що получената поща за църквата, в която имаше и една тънка книжица с наслов списание "Християнче". Аз го прелистих един-два пъти и попаднах на един разказ от ученичка в III прогимназиален клас на с. Бреница, Северна България. Разбрах, че списанието е предназначено за учениците от основното училище: от първи до седми клас. Разказчето ми хареса, но докато го четях, си мислех, че мога да напиша по-хубав. Седнах и наистина написах. Дали беше хубав, не знам, но ми се поиска да го видя напечатан. Озаглавен беше "Празничен подарък"...
Аз имах късмета да преживея гигантския опит религията да бъде стъпкана като "опиум" за народите, а християнските ценности - повалени и подменени с партийни. Откъснахме децата от религията и отгледахме вълчета.
Защото без вярата и религията няма граница между добро и зло на този свят. Няма спирачка за тъмните нагони на човека, ако не е страхът от Бога. Така на добър час на сегашното списание "Християнче" в мисията му да възстанови спасителната вяра в нашия Бог Иисус Христос."
Отдолу: "На читателите на сп. "Християнче". Да им е честито новото хилядолетие" 12 декември 2000 г. (Подпис) Н. Хайтов

* * *

Изводи ли? В никакъв случай не по посока на социализъм-тоталитаризъм или татоелитаризъм! Просто - безбожието ни не е от вчера! Не е и от завчера! От днес е. Както е днешна грижата за душите на децата ни! Казват ни го и Павел Вежинов, и Николай Хайтов, и Екзарх Стефан...


Осем години след трагедията в столичната дискотека "Индиго"...
Снимка БГНЕС