Уроците на украинската криза

Събитията в Украйна и присъединяването на Крим и Севастопол към Русия имат исторически смисъл и би трябвало да ни накарат да отворим широко очи, за да погледнем геополитическата реалност по друг начин и да преценим трезво, обективно и умно нашето място в нея. Днес ние наистина сме изправени пред нова реалност. Все по-отчетливо се проявяват нови тенденции в световната политика, които ще определят поведението на всички държави. Нещо повече: утвърждава се ново съотношение на силите в света, а това означава и нов световен ред. Процесът е видим и би следвало да бъде забелязан и у нас. Искаме или не искаме, историята върви в посока и със скорост, които ние не можем нито да определяме, нито да променяме, но пък можем да наблюдаваме и изучаваме, да правим изводи и да си взимаме поука.
Поне три са уроците, които ни преподават събитията в Украйна.
Първият е, че триумфът на национал-фашистките сили там още веднъж доказва правотата на изводите, които прави големият наш философ и социолог Иван Хаджийски:

фашизмът е естествената цел

и състояние на либерално устроеното буржоазно общество. Тъй като то не е в състояние да разреши огромните противоречия между съсловията, а и не е способно (пък и не се стреми кой знае колко) да осигури на народа високо качество на живота (каквото качество либералната идеология обещава да даде чрез свободата на пазара), неизбежно се достига до такова критично състояние, отвъд което е невъзможно да се поддържа общественият ред и властта да бъде годна да владее положението в ръцете си. В такива критични моменти се възпламеняват националистични настроения, въплъщаващи се в ултралеви или ултрадесни оттенъци и проявления. Грубото и неконтролирано от никакви държавни закони насилие се превръща в единственото средство за обществена организираност. Украйна изпадна в такова крайно състояние поради слабостта на държавната власт; тази слабост възбуди до крайност всички съставки на обществото, разкъса връзките между тях и ги освободи от подчинението им спрямо държавата, и ги хвърли в междуособна битка. Фашистките и националистическите движения по своя първичен характер се чувстват в такива ситуации най-адекватни и най-ефективни в поведението си и действат организирано и безпардонно. Те се превръщат в някаква парадържава, изземват функциите на официалната държава и налагат свой ред в нея.
Този урок е изключително важен за нас, тъй като в днешния български политически живот се забелязват тенденции към подобно изостряне на обществените настроения, към тяхното радикализиране и извеждане из ръцете на властта. Фашизоидите първи усещат кога правителството е слабо, кога се колебае и не е адекватно. Постоянните нагнетявания на настроенията, необосновани на пръв поглед

протести и демонстрации не са случайни

Те са сигналите, че такива фашизоиди съществуват, че засега са все още недостатъчно силни и способни на успешни действия, но че в тях се крие огромна разрушителна сила, която само чака момента да бъде освободена и пусната в ход. Засега те все едно че пръскат искри в бензинови пари. В един миг нагнетеният и нажежен въздух ще пламне и ще се взриви. Освободената енергия е силно разрушителна и неудържимо ще помете изгражданото с толкова труд. Нерешителността на властта и колебанията й "произвеждат" агресивен национализъм, неизбежно прерастващ във фашизъм.
Случващото се в Украйна през последните повече от 10 години стана възможно, защото властта не знаеше накъде трябва да води страната, как да я управлява, с кого да бъде и как да наложи необходимия ред. Това позволи на либералните елементи да всяват смут и страх, да объркват хората с критики и обещания, да дестабилизират обстановката и да пречат с всякакви средства. В резултат на това страната буквално рухна, обърка се и попадна в много тежка криза. А по време на криза никой не обича властта и не желае да й се подчинява.
Развитието на събитията в Украйна и особено реакцията на Русия на предприетите от САЩ и европейските държави действия за откъсването на страната от "руското влияние" показаха колко зле светът познава Русия. Още по-зле я познават част от нашите държавници, политици и т.нар. политолози. Разпадът на СССР даде основание на мнозина да смятат, че с Русия вече е свършено; че краят на "студената война" означава край на руското могъщество; че сега една сила и една идеология ще доминират вечно и ще определят начина на живот. Дори конфликтът между Русия и Грузия по повод събитията в Южна Осетия, спирането на газовите доставки за Украйна и Европа преди няколко години и неотстъпната й позиция по отношение на Сирия не отрезви главите на "победителите" и не ги излекува от политическия им махмурлук. Вместо това

избуя злорада русофобия

Изливаха се и продължават да се изливат лъжи и клевети срещу Русия, нейното ръководство и дори за нейната роля за освобождението ни от османското иго. Русия била символ на азиатщина, изостаналост, тоталитаризъм, порочен консерватизъм; била агресор и враг на прогреса. Путин бил установил едноличен режим, премахнал свободите, потискал хората, спъвал "европеизирането" на страната. И какви ли не още нелепости.
Причината за русофобията, особено за българската, е в това, че състоянието и развитието на Русия от последните петнадесетина години все повече доказва несъстоятелността на либералната идеология, изпразва я от съдържание и категорично я опровергава чрез собствения си социално-икономически опит. Русия се завръща към умерения консерватизъм, към плодотворните традиции, и се отказва да следва сляпо чуждия опит. Периодите на подем и възход за Русия винаги са били свързани с поврат към традицията и съживяване на идеята за руското своеобразие и за различието на руския път от европейския. Тогава именно икономиката ускорява своето развитие, но още по-видимо е възраждането на православната църква и православната нравственост. За руския консерватизъм стабилната и високопроизводителна икономика никога не е била самоцел и не е подчинена на жаждата за пари и печалби. Икономиката трябва да осигурява преди всичко възможности за обществена справедливост и избавяне на хората от робската им зависимост от глада и мизерията. Държавата усилва грижите за бедните, слабите и болните, за младите и възрастните, и се стреми да ги избави от произвола на съдбата. Тя има тази възможност и желание, тъй като пазарът престава да бъде за нея самоцел и всевластен господар. Русия излиза от тежкото си заболяване по либерализма, изправя се на крака и тръгва уверено напред. И никой не е в състояние да я спре и върне назад. Това е вторият урок, който сме длъжни да усвоим, за да не се изправяме срещу нея и да се мъчим да й пречим.

Поведението на нашите политици и държавници

по "случая Крим", нежеланието им да признаят референдума там за присъединяването на полуострова към Руската федерация, както и акта на руския парламент и президента (тук най-нелепо се държи Росен Плевнелиев, но и другите ни държавници не са съвсем адекватни!) е доказателство за неумението им да се ориентират в геополитическата ситуация. Те не виждат реалностите такива, каквито са. За тях Русия е това, което говорят нея в САЩ и ЕС. Но САЩ и ЕС са в друга геополитическа орбита. Те са и в други зависимости помежду си и по друг начин се разполагат върху политическата карта на света. Ние сме членове на ЕС и НАТО, но не сме и не можем да бъдем част от т.нар. европейска цивилизация. Ние членуваме в тези организации единствено по конюнктурни съображения. Това членство в никакъв случай не ни изважда от състава на православно-славянската цивилизация. България само политически принадлежи към "западния свят", но не и по същество, не културно и цивилизационно. Може някому да не се нрави това, но то не може да бъде променено.
България и друг път е правила опити "да се откъсне" от Русия и нейното влияние, за да влезе в друг свят и друга "цивилизация". И всеки път е грешала, като грешките са предопределяли с десетилетия напред трудно поправими беди и поражения. Едва след реалните поражения на този избор и изправена пред бездната на националната катастрофа, държавата ни е започвала отстраняването на тези грешки, мъчейки се да спаси поне онова, което е останало. Боя се, че сега отново срещу нас и за нас настъпват такива беди. Боя се, че отново

политическата слепота

ще ни докара до самия край на веригата от грешки и че едва след този край ще започнем да търсим изход и избавление. Агресивното отношение на българските власти към решението на Русия за присъединяване на изконно руските територии по волята на хората, живеещи там, е породено от неверието, че керванът, в който се движим, върви към гибел. Те демонстрират "европейско поведение", надяват се на "европейска подкрепа", вярват в непогрешимостта на "европейския си избор", ала не пресмятат точно. А именно сега бихме могли да бъдем различни от друг път и да се опитаме още отсега да заличаваме предишното си неразумие.
Да, знам, че на нас не са ни позволени резки и категорични политически жестове, но никой не ни пречи да бъдем умерени и предпазливи, да сме умни и разумни, да не говорим повече, отколкото е необходимо. Няма защо да помпаме хилавите си мускули - едва ли някой ще повярва, че това са мускули, а не бутафория. Няма защо да припкаме като теле пред майка си, за да ни видят, че сме в първите редици. Сега е нужно внимателно да наблюдаваме какво се случва, да го анализираме спокойно и с оглед не на конюнктурата, а на трайното и същественото, на бъдещето. Нагаждането към Европа и нейните немощни политически лидери не подтиква към верни решения и само задълбочава допуснатите вече грешки.
А трябва да бъдем готови за новите реалности в света, за нашето собствено бъдеще. Ето го третият и най-важен урок, който днешната история ни преподава.
Историята ни предупреждава. Дано да я чуем и разберем, преди да е станало късно!

София