Учителят

Мариета Тончева, доц. д-р на пед. науки

Известно е, че основният фактор във всяка дейност за обучаване е учителят. Неговата роля в днешното българско училище е силно ограничена. В момента просветното министерство подготвя нов Закон за училищното образование и въпросът за учителя трябва да намери най-сетне истинското си място в него.
Още в средата на ХХ в. образованието у нас се политизира, като се отне свободата на учителя: урочни планове, срочни и годишни разпределения, учебни планове по всеки предмет с точно посочване броя на уроците по всяка тема; планове на класния ръководител, огромен брой отчети, армия от инспектори - контрольори по всеки предмет и т.н. Видя ли за 20 години някой от екипите на просветното министерство бедата от всичко това?
Необяснимо е защо, след като толкова се говори за недостатъците от предишното време, те не се отстраняват. Напротив - прелива се от пусто в празно. Миналата есен някои директори дори не приемаха годишните разпределения на учителите, ако не са напечатани на компютър. Каква иновация е това? Към излишните неща министър Даниел Вълчев добави и т.нар. външно оценяване, за да се изразходват неоправдано сили на учителите и средства на министерството. Каква е целта на това оценяване в МОМН до ден днешен не са си изяснили. Обективност? Министерството продължава да ограничава дейността на учителите чрез многобройни програми, планове, разпоредби и пр. Те създават парадокса на

"фасадната демокрация"

 - свободата на учителя в тесните предели на урока, без да има възможност да изведе децата към широкия простор на действителното усвояване на материала. Там, където между придобитото и новото знание се установяват трайни връзки, осигуряващи неговата трайност.
Разбирането на новите функции на училището поставя на главно място проблема за подготовката на учителите. Те трябва да станат действителни организатори на целия учебен процес, на всички негови аспекти, да бъдат главен фактор за развитието на децата. До момента ние само констатираме най-общо, че подготовката на учителите не отговаря на съвременните изисквания - и толкова.
В центъра на подготовката на учителя сега стои представата за "солидни знания" по основния учебен предмет - химия, физика, история. Понякога - и във втора избираема специалност. Дори за учителите от началния курс бе въведена "специализация" - по два-три учебни предмета. На такава подготовка се гледа като на изключително постижение. Тя обаче няма много общо с педагогическата дейност на учителя, напротив - дори го затваря

в ограничените рамки на неговия учебен предмет

Затова учителите се наричат все повече преподаватели, а не педагози.
Защото самото понятие педагог предполага и възпитателни умения и усилия. Учителят днес има нагласата само да преподава, т.е. да разказва на учениците онова, което те могат и сами да прочетат в учебника. Той вижда себе си като "източник на информация" и се освобождава от отговорност за усвояването й. Правилното обучение на учителя - дори и само по неговия учебен предмет, предполага друго организиране на действията на децата за усвояване на "учебния материал", а това означава учителят да стимулира и контролира техните действия в процеса на усвояването. За такъв вид поведение малко учители са готови. Затова от корекция се нуждае самата подготовка на учителя: не просто специалист по география, математика или литература, а педагог - организатор на усилията на децата за усвояване на географското, математическото или литературното знание.
Би трябвало 18-20-годишните студенти

още от първия семестър в университета

да стават активни субекти в обучението по основната си специалност. Преподавателите трябва да стимулират тяхното самообучение, като ги насочват към определени източници; да стимулират техните изяви, да им поставят проблеми за решаване, да контролират подготовката им през семестъра. Основната учебна форма за подготовка на учители според мен трябва да бъде семинарното занимание, както и упражненията. По преценка на титуляра преподавател може да се четат възлови изборни лекции (немного на брой) с точно фиксирано място в учебния план за семестъра. Освен това сега психологическата подготовка на учителите е нищожна: не им позволява да си представят психическото въздействие върху децата от тяхната дейност. А това означава да се опитваш да управляваш онова, което не познаваш. Новата роля на учителя в училище предполага той да стимулира активността на ученика. А за това решаващо значение има подготовката по психология, включително свързана с възрастовите особености на детската психика. 
 МОМН би трябвало само да определя границите на учебното съдържание за дадена възраст, без да регламентира строго начина на неговото преподаване и изучаване. А контролната дейност върху работата на учителя трябва да се извършва според мен там, където е естественото й място - в училищата, и да бъде основна задача и отговорност на училищните ръководства. За дейността на учителя трябва да се съди по действителните резултати от труда му, а не по "иновациите", които щедро се описват в проекти и отчети. Резултатите от педагогическата дейност зависят от много фактори, но решаваща е връзката дете-педагог. За нейното постоянно поддържане в момента в българското училище няма необходимите условия.