Точката над И-то
"Щурците" издържаха теста
/ брой: 268
Навремето се заричах, че ако някога нещата ще зависят от мен, една от първите ми грижи ще бъде да премахна абонацията за ордени. Прекаляването в тази сфера беше не само неприемливо за публиката, но и даваше не един и два повода за смях. Така например за Брежнев се казваше, че ще му правят пластична операция на гърдите, защото вече няма къде да му закачат ордените. Човекът стана четирикратен Герой на Народна република България, без нито един българин да се е домогвал толкова пъти до тази висока чест. Зададеше ли се празник, съвсем редови военни или милиционери окичваха целите си куртки с отличия, сякаш са били главни фигури не само на една, но и на двете световни войни. Щом някой по-заслужил или просто преслужил чукнеше поредната кръгла годишнина, веднага излизаше указ за удостояването му със следващия по степен орден или медал.
Положението до такава степен доближаваше абсурда, че се нуждаеше от сериозна корекция. В този миг ни споходи демокрацията, която пък тласна нещата в другата крайност. Възможността да получават български ордени бе запазена само за чуждестранни граждани, за нашите това бе отменено. Трябваше да минат доста години, докато се приеме нов Закон за ордените и медалите, който да възстанови духовното стимулиране и за живеещите в пределите на родината.
За разлика от младежката си възраст, сега вече съм почти сигурен, че тази стъпка беше правилна. Защото, колкото и да се е променило обществото, и то не към по-добро, не са малко случаите, в които човек наистина живее за чисто име и работи за чест - своята и на общността, към която принадлежи. И е нормално да се надява постиженията му да бъдат оценени по достойнство. Ние тревожно често сме повече от небрежни към тази страна на взаимоотношенията си. Ако си политик, в изборите може да си извоювал най-високите проценти за своята листа, но няма да се намери кой дори едно "браво" да ти каже. Може да си единственият в цялата си партия, който е поел не с празни приказки, а с оставката си отговорността за някоя загуба, но въпреки това няма да чуеш "благодаря" за успехите, които години наред преди това си имал. Ще дойде човек отгоре в момента, в който сдаваш поста, ще говори какво ли не на заседанието, но няма да се сети да промълви тази нищо неструваща, но много значеща думичка. И трябва да носиш дълбоко в сърцето си вярата, че си постъпвал точно така, както е трябвало да постъпиш, за да не бъдеш покрусен от безхаберието на онези, чието служебно или партийно задължение е да те оценят обективно. Уви, не всеки от работилите, без да се жалят за България, има тази сила на характера. Мнозина униват и се огорчават, което всъщност е по-обидно за обществото, отколкото за тях самите, колкото и не всички да го съзнаваме. Ето защо системата за духовно стимулиране е нужна и днес.
Сега ордените не се връчват с предишната масовост, но това не попречи на някои да вземат на прицел удостояването. При това - ругаейки в съвсем погрешна посока. Дори в сериозни издания можем да срещнем заглавия, че Първанов е раздал поредната порция ордени или че в президентската канцелария пак са приготвени купища отличия. Тези автори даже не си правят труда да прочетат в закона, че държавният глава не само стои чак на финала на този процес, но и дори няма право да предлага кой точно да бъде награден. Предложенията тръгват от инициативни комитети на граждани, от творчески съюзи и вузове, минават през министерства и се внасят при президента от председателя на парламента и от Министерския съвет. Държавният глава не е длъжен непременно да издаде указ, не трябва да има сериозни мотиви, ако реши да откаже. В някои случаи може да отклони предложение, но повече от ясно е, че не може да го прави през ден. За да стигне дадена преписка до него, мнозина авторитети са преценили, че лицето заслужава да бъде наградено, а тяхното мнение не може да бъде смачкано за щяло и нещяло.
В други случаи атаките са срещу самите наградени. Една от последните церемонии дори бе представена като нравствен тест - ще приемат ли "Щурците" ордени от ръцете на Първанов? Двадесет и една година след промяната някои хора съвсем си повярваха, че единствено те са слушали рок, че поривът към свободата е бил само техен. Музикантите се държаха достойно. Дори да са имали нещо против да бъдат наградени тъкмо от бивш комунист, сигурно са си дали сметка, че и президентът не е забравил как фронтменът на групата пееше "Аз не съм комунист!" Държавният глава и рокаджиите си стиснаха ръцете. Ето как "Щурците" издържаха теста, макар да са пели не за Първанов, а за конкурента му Петър Стоянов. Постъпиха нормално, за разлика от онези, които все още се хранят със злобата от първите диви години на прехода.
Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info