Министърът, който промени представите за ръководител

О.з. полк. д-р Тодор Ников

Дистанцията на времето е неотменимо условие за вярна оценка. Тази максима ни кара периодично да се връщаме към събития и личности, за да ги видим най-точно през призмата на днешния ден.

На 7 ноември се навършват 90 години от рождението на генерал-полковник Димитър Стоянов, най-дълго пребивавалият на поста си министър на вътрешните работи на България. Това е добър повод не само да си спомним за него, но и да направим преценка за неговите заслуги като държавен и партиен деятел.

В най-новата си история Министерството на вътрешните работи има двама министри, които се открояват със своите съвременни виждания за престъпността и борбата с нея. Това са Ангел Солаков и Димитър Стоянов. Техния новаторски подход осезаемо чувстваше целият личен състав на министерството и чрез постигнатите резултати би могъл да посочи и деловите, и политическите им качествата на организатори и ръководители. 

Тук искам да се спра на човешките добродетели на Димитър Стоянов, проявявали се при непосредствената работа с нас, неговите най-близки сътрудници. Още повече, че преходът бе съпроводен с усилено сатанизиране на бившата Държавна сигурност и, разбира се, най-очернян бе министърът на вътрешните работи. В това отношение се постараха всички, ангажирани с реставрацията на капитализма, независимо дали са противници или членове на БКП. В редица писания министър Стоянов е представен едва ли не като сатрап, по чиито указания репресивната машина на бившата Държавна сигурност и на милицията са осъществявали терор над българските граждани. 

Истината е друга. Зад привидно строгата външност се криеше един внимателен и отзивчив ръководител. За повече от 7 години, през които ми са се налагали контакти с министъра, не си спомням случай да е повишил някому тон, да е дал някакъв израз на нервно напрежение, което бе постоянен спътник в работата ни. Разбирайки, че "емоциите не са добра предпоставка за трезв анализ и верни решения" (изразът е негов), той правеше всичко необходимо, за да осигури спокойна обстановка за работа на оперативния състав.

Спомням си, вече като началник на аналитичното звено по линия на терора, той ме извика и ми разпореди да препращаме всички, които искат информация за хода на издирването на терористите към него и към др. Шопов с думите: "Нервите на работниците и без това са натегнати до краен предел и всеки опит за допълнително подканяне или упрек може да има лоши последици."

Запомнил съм го като един изключително организиран работохолик, един образец на самодисциплина. И от нас изискваше подобно отношение към задълженията и задачите, каквото той бе наложил на себе си. В това отношение не помня някога да е правил компромис.

Готов бе да изслуша спокойно аргументите на опонента и в редица случаи да се стигне до становище, противоположно на онова, което първоначално е изразил. Убеден съм, че подобно качество много рядко се среща у ръководители от такъв ранг.

За разлика от множество дейци на т.нар. преход, в речника на Димитър Стоянов почти липсваше местоимението "аз". Казваше: "Ние ще направим ...", "Ние ще решим...". Това бе подход, с който правеше всички съпричастни при решаването на една или друга задача.

Вероятно наследство от работата му като секретар на ОК на БКП във Велико Търново бе умението правилно да се ориентира в многообразието от задачи на отделните звена в министерството. Остро реагираше на всеки опит да се излезе извън рамките на определения кръг от задачи.

Тази негова реакция съм изпитвал и на собствен гръб. Това стана при случая с взетите от трима български турци две деца за заложници с цел безпрепятствено преминаване на българо-турската граница. От колата със заложниците похитителите периодично хвърляха отбранителни ръчни гранати, при което пред хотел "Интернационал" бяха ранени една немска гражданка и трима българи. 

Оперативна група на Направление Т, заедно с част от баретите, веднага замина на местопроизшествието. Помолих да ме изпрати с групата. Реагира остро с думите: "Ако си решил да усилиш огневата мощ на групата (аз съм лош стрелец), жестоко грешиш! Предстоят опити да решим ситуацията без стрелба. Ще възникнат задачи, които трябва да решим тук. Нямаш място там. Мястото ти е тук!"

И постави поредната задача. Обясни, че гранатите са откраднати от военното поделение в Болярово, "...където цари удивителна безстопанственост" и където единият от похитителите е бил войник. Уволнил се е преди пет дни. От поделението са уволнени общо около триста души. Ние не знаем кой още от войниците се е снабдил с боеприпаси. Съществува опасност сутринта, когато средствата за масова информация съобщят за случая, онези, които разполагат с крадени взривни материали, да се опитат да се освободят от тях и да направят голяма беля".

Каза, че е разпоредил на военното контраразузнаване до един час да ми предаде пълен списък на уволнилите се с местоживеенето им.

"Задачата ти е да се свържеш с окръжните управления и от мое име да осигуриш контрол върху поведението на всеки от тях." Предупреди, че за изпълнението на тази задача разполагаме с не повече от 12 часа.

Цялата нощ премина във въртене на телефони и в разговори с окръжни и районни началници. Не мигнахме. Министър Стоянов също не мигна. През нощта на два пъти слиза при нас да види как върви всичко. И двата пъти ни информира за развоя на ситуацията, защото беше в постоянна връзка с групата, съпровождаща колата на похитителите. Някъде около 4 часа сутринта приключихме с изпълнението на задачата.

Димитър Стоянов имаше особено, почти патриархално отношение към семейството. Виждал съм го да се разхождат със съпругата му Маргарита, хванати за ръце като влюбени. В този дух възпитаваше и нас.

Веднъж в годината, на някой от големите празници, министър Стоянов събираше всички, с които най-близко работеше, заедно със съпругите им - на вечеря или на обяд. И в първата наздравица неизменно изказваше своята благодарност към нас, като молеше нашите съпруги да ни простят честите отсъствия от дома.

Последната такава среща обаче не се осъществи. Бяхме поканени на 9 март 1985 г. на обяд в почивната станция на МВР в Долна баня. В 11 часа той ни събра и ни съобщи за взривяването на влака на гара Буново. Незабавно се върнахме в София...

Стремеше се да е в течение на личните ни и семейни проблеми и бе готов да помогне при необходимост. Съпругата ми получи стипендия за специализация във ФРГ. Съгласно правилника, разрешение за пътуване в капиталистическа страна на работник или член на семейството му можеше да даде единствено министърът. Не само даде разрешение, но периодично ме питаше обажда ли се съпругата ми, как върви специализацията, имам ли проблеми с дъщерите тийнейджърки. 

Съпругата ми бе преполовила престоя си във ФРГ, когато при възлагането на поредната задача, между другото, ме попита дали на децата не им е мъчно за майка им. И додаде "Защо не ги заведеш да я видят?". Отговорих, че не искам да наруша правилото да не се пуска цяло семейство зад граница. Реакцията ме порази - "Тошо, аз ако ти нямам доверие, тук ли ще те държа?!".

Умееше да изслушва хората. Не помня случай да е прекъснал някой, който докладва. Когато докладващият свърши, ще попита: "Това ли е всичко?". Ще помисли около минута и чак тогава ще вземе отношение към изложеното.

Сега, когато в обществото се води разгорещен спор по въпросите на борбата с престъпността, си спомням едно национално съвещание от онова време по същия въпрос. В изказванията се дадоха много препоръки как да подобрим работата в тази насока. В заключителното си слово министър Димитър Стоянов зададе само един въпрос: "С какво да започнем?" И сам отговори: "С отчетността, другари! Трябва най-накрая да проумеем, че за нас няма и не може да има дребни и тежки престъпления. Дребно или тежко - определяме не ние, а прокуратурата и съдът. Само тогава, когато осигурим 100 процента регистрация на произшествията, ще можем да кажем как си вършим работата!"

Леко е да оценяваш качествата на един човек и ръководител постфактум, тогава, когато него вече го няма. Още повече пък сега, когато държавата се лута в системата "проба - грешка" и негативните примери в действията на недорасли политици и ръководители следват един след друг - непрекъснато. Затова животът и дейността на министър Димитър Стоянов са образец на държавническо и човешко поведение и то в толкова трудната сфера на реда и сигурността. 

Дано се появят достойни негови следовници. И дано следите наистина да останат...