Личности и съдби
Достойно за Тодор Монов
За да се развива, талантът трябва да общува с големия свят, пагубно е човек да се самоизмерва със себе си, казваше Тодор Монов
/ брой: 218
Георги Стойков
Премного съдбовни неща ме свързваха с писателя Тодор Монов. Години наред той ме зареждаше с кураж и надежда, а си отиде от този свят, загубил и кураж, и надежда. Последната ни среща беше през есента на 1995 година на писателското събрание на ул. "Позитано" № 20. Едва го познах. Отслабнал, не, просто смален, с угаснал поглед. Трудно се движеше, почти оглушал. Отегчен от обществената действителност, бе писал вече в един вестник, че ако сега трябва да измисля заглавие на романа "Смърт няма", без колебание ще го кръсти "Живот няма". Опитах се да му внуша, че животът е безкраен, но видимите неща, с които ние, човеците, се сблъскваме катадневно, имат и начало, имат и край. България е преживяла цели тринадесет века, ще преживее и така наречените "демократични промени". Разделихме се с продължителна прегръдка. Аз си тръгнах за Плевен с някаква разколебана, но все пак вяра, че нещата в нашата мила България ще се оправят. Тошко ме изпрати с една тъжна, тъжна усмивка, която вече толкова години ме преследва като кошмар. Упреквам се за безсилието да му дам кураж, а и не потърсих други верни приятели да споделя тревогата си. И ето, злокобната вест не закъсня и гръмна по радиото, че на 2 септември 1996 година в почивната станция на Съюза на писателите в Хисаря, "писателят Тодор Монов се самоуби, като преряза вените си с бръснач".
В интервю с една журналистка, няколко седмици преди това, на въпроса: "Напусна ли ви песимизмът, който ви беше обладал през последните години?", той отговаря: "Човек, както има право да избере как да живее, така има право да избере и как да умре. На тази тема разговаряхме с Веселин Андреев, преди да направи последния си избор..."
Явно през последните дни Тодор настойчиво е мислел за смъртта...
Хората в България от средното и по-възрастното поколение знаят кой е писателят Тодор Монов. По-младите едва ли го познават, затова си позволявам да припомня някои факти от житейския и творческия му път.
Тодор Монов е роден на 6 юни 1928 г. в с. Дерманци, бивша Луковитска околия, в семейството на учителите Пенка Терзиева (всеизвестната в селото като г-жа Пенка) и още по-известния в Луковитския край учител по музика, диригент и композитор Моно Тодоров. Тошко е взел името на дядо си Тодор и баба си Тодорка, която е сестра на известния войвода от ВМРО Христо Чернопеев. Учи в Луковитската, завършва в Дерманската гимназия, а през 1951 г. и българска филология в Софийския университет. Още като студент работи като репортер и редактор в Националното радио. През 1955 г. е специален кореспондент на радиото на Баташкия водносилов път - един от най-големите национални строежи по онова време. От 1960 до 1990 г., цели 30 години е сценарист и редактор в студията за игрални филми "Бояна" - София, с едно прекъсване през 1964 г., когато учи драматургия в Москва.
Интересен и плодотворен е творческият път на писателя. Той започва от стенвестниците в Дерманската гимназия, в които и ние от по-долните класове участвахме с първите си стихотворни опити и наивни разказчета.
Първата книга на Тошко излезе през 1962 г. - сборникът с разкази "Хроника на чувствата". Критиката я отбеляза като една от първите с работническа тематика. Широка популярност сред читателите му донесе обаче романът "Смърт няма". Той бе обявен за явление в литературата ни, а главният герой Караджов - за човек на новото време. Тошко искрено вярваше в романтическия призив писателят да споделя съдбата на своите герои, като живее редом с тях. Затова и прекара повече от година на строежа на Баташкия водносилов път. Това бе, разбира се, практика на много от големите руски и съветски писатели и Тодор следваше техния пример. И не сбърка. Романът "Смърт няма" се превърна и в интересен филм, който спечели на кинофестивала във Варна през 1963 г. "Златна роза" и бе определен да представлява България на международния кинофестивал в Москва.
И тук стана нещо рядко срещано и в най-силните тоталитарни години в България. По личните капризи на тогавашния секретар по идеологията на ЦК на БКП Митко Григоров, който отсича, "че няма по-черен и песимистичен филм от този", "Смърт няма" не само че не се показва в Москва, но веднага е свален и от българските екрани.
Освен на "Смърт няма" Тодор Монов е автор и на много други сценарии. По тях се създадоха филми, които се нареждат сред най-добрите в България. "Осмият" бе гледан от близо три милиона българи. Затова и реномирани киноведи определят Тодор Монов като един от най-интелигентните писатели, човек витален, толерантен, готов да помогне. Той проповядваше, че за да се развива, талантът трябва да общува с големия свят, че е пагубно човек да се самоизмерва със себе си.
Това време - да се общува с големия свят - се отвори с промените в края на миналия век, но то донесе и много разочарования, защото излезе лъжливо. То удари най-тежко почтените, надарените личности, тези които бяха искрени във вярата и стремежите си да се усъвършенстват, да стават по-добри и те, и обществото като цяло.
Тодор Монов не прие фалшивата свобода, но се зарадва на повика за промени. Беше дал знак за нуждата от промяна много години, преди тя да се обяви. Спомням си правдивите му думи на една от априлските дискусии за българската литература, която ежегодно уреждаше Съюзът на писателите. С тих, но укорителен глас той внушаваше на присъстващите: "Обявихте малодушието за партийна дисциплина, угодничеството за пораснало съзнание, клюкарството за ентусиазъм, а себе си за високо развити личности. Аз вярвам в социализма и ако някой български автократ го погребе, той ще израсне от трупа си, но ако не възкръсне, то аз ще се самоубия или ще стана клакьор, което е едно и също."
Тодор Монов не се отказа от идеалите си, от Българската социалистическа партия. В едно интервю на въпроса на журналистка: "Преодоляхте ли песимизма, преболедувахте ли?" той отговаря: "Боледуването ми не е само политическо, макар че то е, което ме съсипва. Не съм от хората, които сменят идеите си... Пенсионерите като мен напускат партията на оня свят..."
Тодор Монов живя достойно и си отиде от този несъвършен свят както подобава на мъж, посветил се до сетния си дъх на българския род и милата България.