Видима вселена
С новите си разкази Милан Ангелов ни води из тайниците на нашето битие
/ брой: 174
Сборникът с разкази и новели "Пътят до манастира" на моя земляк Милан Ангелов е малък по обем - четири издателски коли със седем заглавия само. Това е обем на стихосбирка, макар близо седемдесетте страници да са достатъчен мегдан да покажеш какво можеш, когато словото ти е доверително, съкровено...
Милан Ангелов е роден в селцето Бело поле, което е до Благоевград, на левия бряг на Струма - там, където тя е тиха и спокойна, а аз - малко по-долу, в Крупник, което е на десния бряг, но оттам също в своето детство съм наблюдавал основния планински пейзаж и за двама ни: Пирин, Рила и Влахина са нашето малко отечество и на свой ред в този планински декор всеки съсредоточава сетивата си около своя бащин дом и по-натам и още по-нататък. За да тръгна и аз след Разказвача, който иска да ми покаже пътя до манастира. Този манастир е националната ни люлка - Рилският манастир. Манастирите са огнищата на българския дух, крепости на българщината. И всички пътища водят към тях, или идват от тях и се връщат пак там. Такъв е вътрешният строеж на нашия свят, такава е архитектурата му, това са тайниците на нашето битие.
И макар тънката като стихосбирка книга на моя земляк на пръв поглед да изглежда с малък обем за застъпените в нея жанрове, ще си позволя да цитирам нещо от нея, което почти не правя, дори когато говоря за поетичен сборник...
"Моят слънчев ден, моята лунна нощ - неръкотворните ми платна и без право на продан. Звън на хлопки; проточен глас на жетварка; предутринна разпявка на чучулигата в ръжта... Простор на вси страни. Видима вселена."
Не знам дали Милан Ангелов подозира приятната ми, творческа завист, че е нарисувал и видимия, и невидим пейзаж на нашия общ свят. Затова ще кажа, че и моето детство и пробуждане за реализация е в тази рамка от планини, която е щрихирал той като художник, загатвайки за цялата многовековна участ на деди и прадеди, защото в тези щрихи е и беровчанинът Илийко, легендарният Ильо войвода, който е бил пандурин в манастира, към който ме води Разказвача - моят земляк... Защото от думите му по пътя, под прелитащи мълнии между планинските острия и окръглености на пътя ни излизат оживели покойници от поверията, под светлините на мълниите застава и народният закрилник Кара Ильо, дето подбира като златни люспици в пясъка думите си: "Ти там, при Неофита, над четмото и писмовността наблегни... Защото Рила манастир е лек за проглеждане..." Разказвачът ми говори за поп Стоян Разловски, за неговите преображения ми говори с устата на най-стария монах... Защо "Пътят до манастира" е дълъг, проправяли са го такива като Ильо войвода, като поп Стоян Разловски, за да завърши и не само, и не толкова с молитвените си слова.
Защото "Пътят до манастира" отива и се връща, за да ни поведе към лето хиляда деветстотин и трето, към поредната българска трагедия, наречена Илинденско въстание. И после. Особено после. Покъртителна е срещата на народния водач в буната Йосиф Дулев с оцелелите си съселяни на Бигла - над опожареното село. Тази Бигла, която душманинът не може да срине като домовете им долу, сега е най-драматичната сцена между онемелия след погрома войвода-водач и оцелелите му сънародници. В тези последни страници може да ти се изправят косите.
Никак не е лесен "Пътят до манастира". Той преминава дори през огромната хралупа на над шестстотингодишния джигуровски чинар, който е на корицата на сборника и е една метафора към видимата вселена на Милан Ангелов - сладкодумното носталгично чедо на нашето малко отечество. Той е един от скритите резерви на неизтребимото ни българско коляно, което пише на коляно, за да се не затрие племето ни.