Президентът-фантазьор, който си отива тъжен

Барак Обама, наричан с известна надежда "новото лице на Америка" преди седем години, изпя лебедовата си песен в традиционното за институцията президент на САЩ годишно послание не само към американския народ, но и към света - вяло, неубедително и тъжно. И въпреки опита да подчертае в крайните си оценки стореното от него и администрацията му в годините на двата му президентски мандата и с това да вдъхне поредната доза оптимизъм поне сред обществото, което му се довери и го последва, това май не му се получи. Поне такова впечатление оставиха сред милиони хора телевизионните кадри, в които наблюдавахме посивялото от умора лице и посребрените коси на поредния отиващ си не особено успял да промени света политик.
В началото на първия си мандат Обама определено будеше симпатии. Посланията му - не само ежегодните - правеха впечатление с  нестандартната за американски политик реторика, а и с широкия кръг от идеи и пътища, с които той смяташе да пренасочи, да "презареди" и дори да поведе света. Очевидно този негов, а и на редица негови съмишленици порив бе оправдан, най-малкото заради опитите му да разчупи врасналите се и закостенели в схващанията на американското общество самооценки за неизменната му първостепенност в глобалния свят, да придаде на Америка нов имидж, нов начин на мислене, дори нови хоризонти. Е, Обама донякъде успя, но в крайна сметка рутината от наученото в елитните университети на "свръхдържавата" разкри непреодолимата истина, че няма нищо ново под слънцето. Днес, в последната година от своето управление, американският президент всъщност индиректно, въпреки собствената си нагласа да се "самоободрява" с почти лишени от реално съдържание тиради за американския "подем" и "успехи", потвърди отдавна прокрадващото се сред световната общност мнение, че води страната си към пропастта на разделението - и със своите сънародници, и със съюзниците си, и с народите по всички географски ширини. И не само това - а и към войни.

Аргументите на бомбите

Преди дни мярнах из форумите интересна статистическа справка. Само за периода от края на Втората световна война до днес САЩ са бомбардирали толкова държави, че ако се съберат накуп техните жители, излиза, че под бомбени удари са попаднали над една трета от световното население. Става дума за близо 35 държави, някои от които са били и обекти на различни по време атаки. В хрониката на събитията, определяни справедливо като неприкрита агресия, завидно място заемаше Джордж Буш-младши с неговите 4 войни. Но той очевидно е нямал шанса на своя наследник, който въпреки че обещаваше да прекрати войните и почти скандално получи Нобелова награда за мир, в двата си президентски мандата докара цифрата до 7 - Афганистан, Ирак, Либия, Пакистан, Сомалия, Сирия и Йемен. И всичкото това накуп, все в името на демокрацията и мира.
Отдавна доказан факт е, че езикът на бомбите е сред най-силните аргументи във външната политика на САЩ. По този повод американският професор Стивън Уолт в своя публикация за "Форин полиси" посочи седем изключително важни грешки във външната политика при тримата последни президенти на САЩ, като същевременно сподели и мнението си как можело те да бъдат избегнати. Според него при решаване на външнополитическите въпроси на американските лидери не им е достигал реализъм. Реалистите вярват, че военната мощ е важен инструмент за защита на суверенитета на държавата, но винаги са изтъквали, че нейното използване може да доведе до непредвидими последствия. Проф. Уолт смята, че в САЩ през последните години преобладавал или либерален интернационализъм (сред демократите), или неоконсерватизъм (сред републиканците), а тези подходи определено са неефективни.
Настояването на САЩ за разширяване на НАТО през 90-те години с Чехия, Унгария и Полша и опитите за "привличане" на Украйна и Грузия е първата груба грешка. "Реалистите разбират, че великите държави са особено чувствителни към разпределяне на силите около техните граници. Експерти като Джон Кенан (бивш посланик на САЩ в Русия) предупреждаваха, че разширяването на НАТО неизбежно ще развали отношенията с Москва", пише Уолт. Тогава Крим щеше да е в състава на Украйна, нямаше да го има конфликта в Донбас, а Източна Европа щеше да е по-сигурна.
Втората грешка е по отношение на Близкия изток. Ако Джордж Буш-младши беше слушал реалистите, той не би нахлул в Ирак през 2003 г. и сега "Ислямска държава" нямаше да я има. Реалистите предупредиха и за третата грешка в Афганистан, особено след като войната в Ирак даде възможност на талибаните да се прегрупират. Четвъртата поред грешка е в отношенията с Иран. Сделката с Техеран трябваше да бъде сключена по-рано при по-изгодни условия, когато иранската ядрена инфраструктура беше по-малко развита. "Специалните отношения" с Израел са петата грешка, навредила и на двете страни (ако се отчете фактът, че т.нар. "еврейско лоби" в американския Конгрес определено влезе в конфликт с посочените президенти, определян като "сблъсък на идеи").
Шестата и седмата грешки са свързани със свалянето на либийския лидер Муамар Кадафи в Либия и желанието това да бъде повторено с Башар Асад в Сирия.
В тази кратка статистическа справка очевидно се откроява сегашният американски президент, лавиращ не особено умело сред препятствията на геополитиката.

Синдромът "Близък изток"

отдавна витае като неразрешима и невъзможна за разгадаване теорема - поне така от десетилетия се опитват да обяснят търсенето на най-подходящата формула аналитици, политолози и действащи или бивши политически лидери в стремежа си да прикрият същността на нещата. Отговорът отдавна е изказан, но едва в последно време темата за глобалния контрол над енергийните източници започна да извежда от общия контекст данни, приличащи по-скоро на "актуален наръчник за воденето на война". Доктрината, изработена с много лавирания, обосновки и "загриженост" за енергийния баланс в глобален мащаб, да наречем всичко това "война за петрола и газа", в ход от дълги години, всъщност все повече започна да заприличва на симулация, прикриваща нещо далеч по-обхватно. Преразпределянето на сферите на интереси и влияния не само в този злощастен регион, а и насочването им в глобален план към ръцете на "владетелите на света".
В последното си обръщение президентът Обама открито си го призна с определението, което даде за страната си, а именно, че САЩ са най-великата сила на света. Нищо лошо няма един лидер, особено на такава силна държава, да обяви подобен факт, но в случая това е предизвикано по-скоро от желанието неговият наследник в Белия дом, бил той демократ или републиканец, да довърши започнатото от администрацията му "рестартиране" на американската мощ. При положение, че вече е налице и реалната заплаха от съюзяващата се икономическа и военна мощ на доскоро обявяваните от Вашингтон за врагове Китай и Русия. Само че Обама очевидно няма как да признае, че именно политиката му подкара подобно развитие на ситуацията към тази "заплаха".

Врагът в Кремъл

Вашингтон все по-често натрапва идеята, че няма врагове. Нещо повече, той непрекъснато търси приятели, дори сред тези, с които има несходни позиции, да не кажем дори тежки противоречия. Пример за подобно "толерантно приятелско отношение" бе Резолюция 758 от 4 декември 2014 г., с която Конгресът разреши на президента да налага по-сурови санкции и да задълбочава изолацията на Москва, да доставя оръжие и друга помощ на Украйна и да укрепва американското военно присъствие в граничните с Русия държави. Нали звучи успокоително?
"САЩ се подготвят за Трета световна война, която за съжаление включва и възможността за ядрен сблъсък между нея и Русия. Новата глобална война е насочена и срещу Китай, а основното бойно поле - Европа, най-вероятно отново ще потъне в разруха." Това е мрачната прогноза на проф. Боавентура Сантос от университета Коимбра, Португалия.
Нека се върнем с няколко години назад, когато Обама отиде в Кремъл, където с възможно най-сърдечната си усмивка призова Владимир Путин двете страни да поставят взаимоотношенията си в режим на "презареждане". Възниква въпросът - вярвал ли си е Барак Обама в изказаните от него думи и дали си е мислил, че Путин е наивник? Видяхме какво всъщност се случи, особено ако съдим по вражеския тон към Русия, използван при всеки повод в последвалите няколко години от американския президент, дори и в неговото последно послание.
Светът вече стана друг и това се усеща навсякъде. Плодовете, грижливо отгледани в лабораториите на американския "демократичен прагматизъм", се оказаха отровни. "Ал Кайда", "Ислямска държава", десетки други по-малки и почти неизвестни терористични групировки и дори дребни бандитски формирования поеха по пътя на войната. Това Барак Обама очевидно няма как да признае като свое решение и дело, оставайки при това напълно глух към каквато и да е била критика. Но има и друго. Мандатът му след няколко месеца приключва. Оттук нататък каквито и да било илюзии и трикове да измисли фокусникът от Вашингтон, те едва ли вече ще смаят света.
Колкото до американците, които в дните около Нова година го обявиха едва ли не за Господ №1, те може би ще запомнят единствено тъжното му лице, с което предава "ядреното куфарче" на своя наследник. Ще се намери ли все пак някой, който да му благодари...