Над всичко слагам любовта...

В новата си стихосбирка "Насаме с белия свят" (изд. "Карина М") поетесата Петя Цолова е пресътворила в думи и образи летописа на своя извървян творчески и житейски път, както с висините, така и със сривовете му. Всеки стих е частица от него, а всяка частица зареден атом, излъчващ самородното в същността й на градивен човек. В повечето от стиховете й ще открием детайли, които по оригинален начин открояват образа й - заложеното от природата и придобитото с талант и усилие. В стихотворението "Внучка на нестинарки" примерно, тя споделя: "Хайде, пак в най-дълбокото", а в "Отново" - "ще хвърля отдавна натежалите ми обувки, а с тях всички огъващи раменете ми грижи, обиди, преструвки и боса в тревите чистак новичка ще нагазя". И обобщаващото:

Такава съм - наопъки скроена
обичам да будувам другите докато спят.
Прескачам без да мисля дребни сметки
и озъбени закани, пълзящи зависти и даже
несмъртоносни рани и беди.
Над всичко слагам любовта, децата,      
                             свободата...

В "Насаме с белия свят" темата за любовта и свободата са изведени на предни позиции. За поетесата те са основна и най-важна част от живота й, негова преобразяваща и двигателна сила. Обсебваща е любовта й, но е безкористна и всеотдайна, макар че понякога е тръпчиво-горчива с непостоянството си, със стремежа си повече да взема, отколкото да дава. Любов разнолика и разнобойна - както е в стихотворението й "На бойното поле на любовта".
Място в стихосбирката е отделено и на творби, които отразяват нравствените и гражданските позиции на авторката. Тези позиции ще открием в цялото й творчество, заложени са още в първата й стихосбирка "Земя през юли" (1970). Открито, с ярка художествена стилистика Петя Цолова насочва вниманието на читателя към все по-застрашителното обезродяване и оглупяване на българина, осезаемата липса на морал и добродетели, на които народът ни се е уповавал през вековете и благодарение на които е оцелявал, празнодумието и безразличието, които превръщат живота ни в чалга или в нравствено изпитание.

Досмазана от безнадеждни новини и от екранна   
                      похот, изстрели и кръв
неделята издъхва.
Загасяме най-после телевизорите
и се хвърляме в спасителните си легла.
А там отново - и в съня ни -
като лъвска паст екран огромен лъсва
и вече ние сме героите на безславната игра...
Препускаме - издебвани, заплашвани,
                                   измамвани.
Прескачаме през ровове и падаме във тях.

Но подобно състояние е краткотрайно, само миг - макар и забележим - от свободолюбивата и бунтуваща се нагласа на поетесата. Още с първите проблясъци на утрото тя пак изправя рамене, решена докрай да брани любовта и свободата си, да казва истината за света и за себе си. И да остава вярна на тази истина. И отново да е тя.