Магическият аромат на петрол

Най-малкото странно звучи и изглежда заиграването на Запада с казуса "Кадафи". Заради острата - и бих добавил към тази дума определението "изключителна" - реакция на демокрациите от Стария свят и отвъд Океана към събитията, подсказали началото на отрезвяването в арабския свят. Звучи странно на първо място твърде пасивната наблюдателска позиция на голямата част от европейските страни, които едва ли не от кумова срама и очевидно под влияние на бързо протеклите социални напрежения и развъзки в Тунис и Египет, очакваха бърз крах на режима в Джамахирията. Странно, но соченият допреди две и половина десетилетия като терорист № 1 в света Муамар Кадафи изведнъж се изправи срещу досегашните си (поне на думи) врагове (а по-късно едва ли не първи приятели) на собствения му режим, за да им обясни, при това напълно хладнокръвно, че бунтът срещу него самия е дело на "Ал Кайда". И не, че някой му повярва, но в думите на либийския диктатор поне имаше нещо, което уплаши Запада. Намесването на "Ал Кайда" в диалога със света извади на показ синдрома, по-скоро - заплахата, че ако някой със сила се опита да приключи ерата на Джамахирията, процесът бързо и безконтролно би протекъл в ущърб най-вече на интересите на високоразвитите индустриални страни. А именно - раздираната от племенни вражди територия, наречена Либия, бързо би могла да попадне като раздробени географски късове в ръцете на войнстващия радикален ислям.
С други думи, някой все пак се замисли, по-скоро осъзна, че в недрата на тези апетитни географски късчета земя лежи лелеяният от всички енергиен продукт - петролът, който, както е видно, с цената на огромни усилия трябва да си остане под контрола на все същите му потребители. Без остатък и без спорове. Просто Кадафи го каза ясно - ако искате петрол, ще играете по моите правила! И суматохата в световен план настана. Някои помислиха за "светлото" си бъдеще и се поозаптиха в намеренията да преборят диктатора. Други продължиха на напрягат обстановката, съзнавайки почти комедийния сюжет на сценариите, по които разиграваха наложената им пиеска, в която ролята им на отхвърлени наложи режисьорът Кадафи...
Трети пък спечелиха. Пак велики сили, но нови и далеч по-просперитетни (Китай, Индия, Русия). Далеч по-умерени, и далеч по-прагматични и нелиберализирани (в западноевропейския смисъл на понятието).
Колкото до Кадафи той е на път пак да надиграе всички. Възможно е и обратното, но вероятността това да се случи, се размива в магическия, магнетично-привличащия, неповторимо обожавания аромат на петрола.