Краят на илюзиите

Има ли все още място за съмнение. Кой, как, защо - тези дребни наглед въпроси все повече човъркат обърканото от информационната война съзнание на нормалните хора по света. Най-малкото - защото основната тема в дневния ред на една ужасно позната стратегия - на тази, която винаги и неминуемо е водела към насилие, кръвополитие и безконтролен диктат на "доброто", се стреми една светска държава да загине. А днес загива Сирия.
Нека не търсим доколко там царства диктатурата на една фамилия. Съпоставете само колосалната мощ на най-голямата свръхсила с тази на описвания през последните месеци като "свиреп и необуздан в своята човеконенавист" режим на един самозабравил се "деспот". Какво ще видите в това сравнение. Може би факта, че крахът на днес загиващата Сирия ще зарадва някого. В мига, в който рупорите на "надеждата за демокрация" гордо затръбят, че още един позорен режим се е срутил под ударите не на съдбата, а, видите ли, под ударите на всенародния гняв.
Трудна и тъжна тема... Далеч от морала.
За какъв морал въобще може да говорим, поне доколкото май бяхме посвикнали тук-таме да откриваме същността и проявата на това понятие. Не привикнахме ли твърде бързо с новия пълнеж на тази дума, за да прикриваме принудително привнесетото и натрупано в самите нас лицемерие, с което оправаваме гнусотиите в съвременния ни живот. И, доколкото това е възможно, когато се погледнем в огледалото на съвестта си, тихичко, под сурдинка да се самооправдаем. И не само себе си, а по-скоро масовото ни съучастие в изграждането на примамливия свят на илюзиите. А колкото до другите, до тези, които гинат в огъня на една безсмислена война, на поредната война - то мир на праха им! В крайна сметка - на нас какво ни пука. Нали ние не сме те?
Ала все пак взе че пукна... и разтресе представите ни за илюзорния ни свят - недостигаем, но все пак мечтан. Гръмна край Бургас, ужаси ни, поскърцахме със зъби, отърсихме бързо-бързо страховете си и отново замечтахме...
Башар Асад, обичан и недолюбван, показа нещо, което - да не дава господ - трудно ще видим в нашето общество, на нашия етап на развитие, както се говори по съвременному. Трудно ще съзрем такава мъжествена решителност да съхраниш суверенитета на народа си, за запазиш страната си, да продължиш да строиш и да надграждаш в името на поколенията си. Илюзията, че вече сме хванали господ за шлифера (прости ми, Боже), самоопиянението на умниците без мозък, които ни водят "нагоре по стълбите, които водят надолу" (нали помните чия внучка на велик писател ни даде тази формула), безпросветната ни апатия, очите ни, вперени в мангизите, меракът ни за лайф и кеф... Какво да изброявам - не се наех да пиша роман. Говоря за илюзията като форма на организираното самозалъгване. Говоря и за това, че светът днес е война, а тя май вече наднича през въображаемия ни дувар. Горчиво звучи!