Кой ще запали огъня?

Ние сплетохме здраво ръце,
с тебе се счепкахме здраво.
Кръв капе от мойто сърце,
грохнал си ти. Тогава? -
Един ще бъде повален,
един ще бъде победен -
и победеният си ти.
           Никола Вапцаров, "Двубой"

Вдъхновените думи на световния поет работник отново и отново ни изпълват с енергия, вдъхват ни сила да стиснем юмруци и да се хвърлим в борбата на живот и смърт. Обърнати са към нас, трудовите хора от второто десетилетие на ХХт в. Тези преди нас се вдигаха решително, дори кръвта си проливаха. Готови ли сме да откликнем на свой ред ние, хората на наемния труд, родени и закърмени с левите социални идеи? Ние, които още от тъмни зори се взираме с тревога в утрешния делник, разтваряме нерешително юмруци, отпускаме уморено глави. За двубой сега е немислимо, подсказва ни услужливо разумът, тоест уплахата. Готови сме изразително да рецитираме Вапцаров, извисили глас на сцената, театрално стиснали пестници. Ако обаче през тези стихове надникнем към реалността на своето време, ще потръпнем. Защото тези думи пак звучат толкова истински, колкото и в онова някогашно време, за което са написани.
Нима и днес не се борим със зъби и нокти за хляба на децата си, така както са се борили хората преди век? Нима алчни работодатели сега не се мъчат да изчоплят и трохите, които са ни подхвърлили, искрено убедени, че са незаслужено щедри към труда ни? Те се мъчат да убедят цялото общество чрез говорители и клакьори на организациите си, чрез разни министерства и търговски банки колко невъзможно е да повишат с някой и друг лев мизерните ни заплати, за които се боричкаме в тинята на частния капитал. Мнозина от нас, доволни от това, че имаме някаква работа, дори не се осмеляват да погледнат в очите работодателя и да поискат своя трудов договор с него. Системният недоимък, на който сме подложени, изцежда физическите ни сили, отнема волята ни, сковава духа ни, разколебава ни неусетно - сега трябва да се стискат търпеливо зъби, а не юмруци, сега е време да заслужим кротко нищожните си пари, с които се препъваме към своето оцеляване. Сега не е време за двубой, сега не е време да се вярва на Вапцаров.
Що за хора са тези, които си присвояват прозвището "работодатели"? Които поискаха да обезсмислят Кодекса на труда, отнемайки от нас и малкото останали ни права. Те говорят по всички медии, а ние мълчим. Те правят срещи с политиците, дават им акъл, а ние мълчим. Нима ние, хората на наемния труд, имаме по-малко основание да се наричаме работодатели? Та ние влагаме цялата си енергия, силите на двете си работни ръце, и накрая даваме данъците си на държавата. Какво сме друго, ако не истинските неподправени работодатели? Колко време трябва да мине, за да си повярваме, че оня, който организира работата, и човекът на труда, който трябва да я извърши, са взаимно свързани и равнопоставени? Колко т.нар. работодатели разбират простата истина, че добрият работник е обгриженият работник, в крайна сметка той работи пак в полза на работодателя си. За да имаш полза от работника или служителя си, покажи му, че го цениш, а не мисли само как да изстискаш повече труд срещу по-ниско заплащане. Хайде с ръка на сърцето ми кажете кога бяхме по-свободни и по-достойни в труда си и в поведението си. Сега, когато не смеем да гъкнем, защото защита няма отникъде и ако споменеш за права, нагло ти казват: "Като не ти харесва, отвън чакат още 50 души". Или допреди 23 години, когато стопанските ни предприятия мереха ръст в небето, а трудът беше право и задължение.
А днес? Висока безработица, по селата тя е 95 процента, а в градове като Видин, Враца и Монтана реално е 70-80 процента. Плановата социалистическа икономика, която се нуждаеше от труда на народа, за да създава неговите блага, е в развалини. Мошеници и спекуланти и досега още продължават да разграбват каквото е останало от нея.
Как сега експлоатацията, която направо си е привилегия на частния капитал, да бъде незабавно отстранена? За да бъде чут нашият глас, да ги накараме да ни повярват, трябва да приемем Вапцаров в сърцата си. Да се борим смело и всеотдайно за правата си, за себе си. Ние сме трудови хора от второто десетилетие на ХХт век. Колко лесно е да вземем шепа изстинала пепел от миналото и да я изсипем върху думите си? Единствено огънят на нашето настояще може да ни даде сила. Само че кой е този, който ще се осмели да го запали?