Комфортът на невежеството

Славчо КЪНЧЕВ*

"Всичко, което искам от политиците, е да се задоволят с променянето на света, без да се захващат да променят истината."

Жан Пюлан (1884-1968), френски литературен критик

Живеем във времена, когато всичко, поднесено по съответния начин, може да бъде възприето като истина.

Първостепенна роля в будалкането на гражданите играят средствата за масова информация. Те костюмират шарлатаните в благоприлични одежди и създават у зрителите илюзия за тяхната компетентност, а задъханите репортажи за незначителни неща, измислената драма в реалити телевизионни предавания ни объркват и заблуждават до такава степен, че не сме в състояние да се ориентираме кое е истина и бихме могли да се кълнем в онова, което изобщо не е истина.

Живеем във времена, когато думата "идеология" е смятана за архаично понятие.

Водещият принцип за социално поведение 

е опортюнизмът, т.е. възможността за извличане на облаги от всяка конкретна ситуация. Напълно логично това довежда до релативизъм, т.е. до менящи се преценки на факти и обстоятелства, до степен на пълна противоположност, следствие на доминирането на опортюнизма в индивидуалния поведенчески стереотип.

Днес навсякъде, според Джордж Сорос, "Важен е успехът, независимо от това как е постигнат. Политиците печелят признание за това, че са избрани, а не поради принципите, които те изразяват. Бизнесмените са оценявани по тяхното богатство, а не за тяхната честност или по приноса на техния бизнес за социалното и икономическо благополучие. Това, което е правилно, се подчинява на това, което е ефективно, и така става възможно по-лесно да се успее, без да се обръща внимание на въпроса какво е морално. Не е необходимо да казвам, че виждам голяма опасност за стабилността на нашето общество".

В интервю пред сп. "Ню проспектив коутърли" Збигнев Бжежински заявява: "Далеч не съм убеден, че именно западното светско общество е най-добрият стожер на човешките права. В културния пласт на западното схващане за добър живот са заложени хедонизъм, задоволяване на собствените нужди, консуматорство. Но човек се нуждае от нещо повече. Осигурената политическа и икономическа защита не могат да запълнят духовния или нравствения глад - преексплоатираното потребителско съзнание неизменно прераства в интелектуален саморазпад. Това ме кара да мисля, че свръхмощна Америка е всъщност адски крехка. Рогът на изобилието у нас практически пробожда с острието си авторитета на САЩ пред света. Защото широко пропагандираният по света американски либерализъм кънти на кухо и е напълно лицемерен, когато става въпрос за морал".

Има една червена нишка, която свързва системите за държавно управление от освобождаването ни от турско господство до днешна дата. И то е минимизираното участие на гласоподавателите във властприлагането.

Доколкото ми е известно, досега в България са проведени само пет референдума за период от 143 години. Първият е след края на Първата световна война за съдене на виновниците за националната катастрофа. Вторият е през 1947 г. за провъзгласяване на страната ни за република. Следва референдумът през 1971 г. за приемане на т.нар. Ж0ивкова конституция. После е референдумът за развитие на атомната енергетика у нас, а накрая - този относно предложенията на Станислав Тодоров Трифонов.

За сравнение - през периода 1848-2012 г.

в Швейцарската конфедерация са проведени 582 референдума

като това прави средногодишно близо три и половина референдума.

На проведените федерални референдуми в Швейцария след 1848 г. в мнозинството случаи гласуването било по повече от един въпрос от различен характер. От гледна точка на въпросите, както изтъква в своята монография "Швейцарският модел. Силата на демокрация" проф. Венелин Цачевски, те могат да бъдат обособени в три основни групи - промени в конституцията, приемането на нови и промяна на действащи закони и одобряване на международни договори, включително членство на Швейцария в международни организации.

До началото на 90-те години на миналия век участието на швейцарците в референдумите било по-ниско в сравнение с активността им на парламентарните избори. Към края на миналия век гражданската активност на двата вида гласуване се изравнила, а през отделни години била по-висока на референдумите. Броят на гласувалите от началото на миналия век както в референдумите, така и на парламентарните избори, оформя трайна тенденция към намаление. Броят на гласувалите по време на референдуми силно варира в зависимост от обществения интерес към тематиката. Този брой се променя от около 27-30 до 55-56%. Обичайното равнище на участвалите в референдумите е 33-45%.

Широкото използване на референдумите оказва значимо влияние върху функционирането на политическата система в Швейцария. Стабилизиращата политическа роля на референдумите е не само следствие от безусловното признаване на техните резултати, но и посредством влиянието им при взимането на решенията в държавното управление. Във всеки момент може да бъде поискано провеждането на референдум по конституционен или законодателен въпрос.

В България държавното управление е освободено от натиска на народната воля. Господстващата от столетия максима в Швейцария "Народът е решил, народът е прав", тук, на българска територия, би звучала твърде екстравагантно.

Пречките за реалното участие на български граждани в държавното управление са ловко прикрити в законодателството, като се започне от Конституцията. Според нейния чл. 67, ал. 1: "... Обвързването със задължителен мандат е недействително". Или, другояче казано: "Няма императивни мандати", т.е. делегирането на власт не може да бъде разглеждано като своего рода договор между избирателите и лицето, на което те, посредством изборна процедура, са делегирали определени властови пълномощия. Откъдето следва, че на депутатите не би могло да бъде търсена отговорност от каквото и да е естество за неизпълнение на предизборните им ангажименти. Още един трик, за да бъде изпратен българският суверен да пасе трева!

Е, в България "умниците" от псевдоелита обикновено като довод против прякото участие на гражданите в управлението на държавата изтъкват обстоятелството, че те 

не притежават натрупан опит 

"за разлика от Швейцария, с нейната вековна практика в пряката демокрация". Лицемерието на този софистичен трик е ярко легитимирано от факта, че когато швейцарските граждани са започнали да практикуват пряката демокрация, те също не са притежавали опит. Но ако понастоящем те вече го притежават, то е именно понеже са практикували принципа "Народът е решил. Народът има право!" посредством пряката демокрация. Шах и мат на псевдоелита!

Следователно, какъвто и да е предложеният концептуален вариант за "фризиране" на установената парадигма за държавно управление в България, той представлява не повече от сполучлив опит да бъде поставена каруцата преди коня. Очевидно е, че създателите на подобни квазипотенциални модели за радикална промяна на политическото статукво оперират в дефицит на теоретично обосноваване кои социални модели биха могли да бъдат успешни.

Републиканският дух, пропил една нова, републиканска конституция, е единствено възможният плодотворен и плодоносен вариант за социален проект, основан върху необратима концепция за отказ от минималистичната демокрация, в която гражданите имат само правото да бъдат арбитри посредством изборните си бюлетини между конкуриращи се политически субекти, на които суверенът да делегира властови пълномощия.

Изказано в терминологията на политологията, горното означава държавното управление да представлява 

присаждане на компетентността 

на експертите върху дървото на народния суверенитет, и в никакъв случай да не отразява присаждането на символите на демокрацията върху дървото на настойничеството на политическите елити.

Подобен модел на държавно управление би могъл да бъде дефиниран като "демокрация на контрола", в противовес на съществувалата досега в България "константна елитокрация", константна не по състав, а по механизъм на функциониране.

Всъщност, като прекатегоризира българския суверен от субект на обект на държавното управление, псевдоелитът у нас наистина си осигурява комфорт пред пулта на властта, но същевременно се лишава от историческата възможност да се позиционира като държавници, със свой принос за благоденствието, духовно и материално. На своите сънародници.

Загубата, несъмнено, е повече за българските граждани, отколкото за псевдоелита.

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България